— Що не вземе да си намери по-голяма чаша? — предложи Детелината.
— Или още по-добре две чаши — каза Прекрасна. — Докато надига едната, прислужницата ще пълни другата. Горкото момиче, пак няма да има време да си поеме дъх от работа.
В това време Големия вълк продължаваше да се жалва от липса на кръвопролитие:
— Както е тръгнало, ще избягат зад Уайтфлоу. Що за победа ще е това да не извадим дори мечове?
Скейл плесна с такава сила рамото на Стаур, че той почти се пльосна на масата.
— Аа, като бойно куче си, момче, само чакаш да те пуснат от въжето! Аз бях същият навремето. Абсолютно същият. — Кралят се загледа замислено в огнището. Очите проблеснаха навлажнени със светлините на пламъците и той пресуши отново чашата, вдигна я и едно от момичетата се завтече да я напълни. Миг след това беше ред на другото да направи същото.
Детелината отпи глътка ейл.
— Чуеш ли ме да се прехласвам по старата ми слава, веднага да ме спреш, Прекрасна.
Тя изсумтя подигравателно.
— Човек първо трябва да има някаква слава.
— Я пак ми разкажи как победи Странник-на-портата! — изрева Скейл. Беше от типа мъже, които сякаш нищо не можеха да изговорят спокойно и без викове. — Мъртвите са ми свидетели как само ми се искаше да бях там да видя с очите си! — И той стовари желязната ръка на масата и тя издрънча глухо. — Къде се дяна това момиче? Напълни чашата на наследника ми!
Стаур се облегна и качи един крак на масата.
— Когато пресякох Крина с хиляда отбрани воини — поде Стаур, — знаех, че те ни превъзхождат значително по брой…
Прекрасна разтри слепоочия:
— Сигурно съм я чула тази история десет пъти за последните десет седмици.
— Ъхъ — отвърна Детелината. — И с всяко следващо разказване Стаур е още по-голям герой. Следващия път като нищо ще избие собственоръчно хиляда от диваците с една вързана на гърба ръка и меч, вързан за оная му работа.
— Воини. — Сулфур въздъхна дълбоко, все едно не ставаше дума за повече от малко лошо време. — Изглежда, тази вечер Големия вълк не е в настроение да обсъжда бъдещето на Севера.
— Не, почакай, господарю Сулфур. — Ако не го виждаше с очите си, Детелината нямаше да повярва, че това е Калдер Черния. В тона му имаше почти умолителна нотка. — Той е като бурята, като се набушува, ще утихне.
— За беда, чака ме много работа. — Той извърна за момент очи към Детелината. Бяха различни на цвят. — Работата не спира, нито миг спокойствие, прав ли съм, господарю Стръмното?
— Предполагам — промърмори Детелината. Нямаше представа откъде копелето знаеше старото му име, но от опит знаеше, че с опасен човек винаги трябва да се съгласяваш. А човек, без значение с оръжие или не, от когото се страхуваше Калдер Черния, беше опасен човек. — Сега ми викат Детелината обаче.
— Вълкът няма да започне да дава мляко само защото си го нарекъл крава. Нито хаосът ще стане ред. — Сулфур допи чашата си, изправи се и погледна отгоре Калдер. — Господарят ми оценява факта, че от време на време малко хаос не вреди особено ако след него ще настъпи нов, по-добър ред. Няма напредък без болка, няма сътворение без разруха. Именно затова той допуска тази ваша война в момента. — Той извърна поглед към Скейл, който в този момент изразяваше гръмогласно възхищението си от поредния подвиг на Стаур, а мъжете на масата му се тресяха от смях и се надпреварваха кой ще оплюе повече седящия насреща му. — Господарят ми обича земята да бъде разоравана от време на време.
Калдер кимна разбиращо:
— Това се опитвам и аз.
— Стига почвата да слегне навреме за засяване на семената. Иначе няма да обере новата реколта, нали така?
— Предай му, че войната ще свърши скоро — каза Калдер. — И реколтата ще е по-богата от всякога. Ние ще победим. Той ще победи.
— Който и да победи, винаги той печели. Знаеш това. Но прекалено многото хаос не е полезен никому. — Сулфур взе жезъла си от стената. — За беда, благословените с величие мъже са проклети с къса памет и това им коства главите. Баща ти например. Съветвам те никога да не забравяш онази яма. Сещаш се коя, онази извън Осранг. — И Сулфур му се усмихна лъчезарно на тръгване. Широка, искрена усмивка, но нещо в нея прозвуча като открита заплаха според Детелината.
Той се наведе към Прекрасна:
— Май всеки служи някому.
— Така изглежда — отвърна Прекрасна, изпровождайки с поглед излизащия от залата Сулфур. — И обикновено този някой е истински гъз.