Тя затвори очи и в мислите ѝ моментално изплува споменът как наръга в гърдите онзи кривогледия в тясната алея. Как промуши в гърба другия с шапката. Как не почувства почти нищо, лек натиск в дланта, само толкова. Леко подръпване на дръжката на кинжала. Толкова лесно се оказа да убиеш човек. Казваше си, че не ѝ оставиха друг избор. При все това, затвореше ли очи, виждаше лицата им отново и отново. Дъхът ѝ се учестяваше, избиваше пот, сърцето ѝ напираше да изскочи, триеше ли, триеше с пръсти по мръсния си, потен и настръхнал врат.
— И какво, сега си Трошач, така ли? — долетя иззад стената гласът на Лиди.
— Малмър прави каквото може, за хората, а аз гледам да му помагам както мога. Стоим на барикадите. Раздаваме храна. Вече не съм войник. Не съм и пастир. Какво съм тогава?
— Моят съпруг. Бащата на Мей.
— Знам. Само това е важно в момента. Но… какво да направя? — Беше странно да чуе гласа му такъв жален, умолителен. Това не беше гласът на опасния човек от барикадата. — Не мога да стоя със скръстени ръце, докато хората наоколо страдат, нали така?
В тона на Лиди нямаше слабост. Тя успяваше да изненада истински Савин — как продължаваше напред, как не спираше да работи, как оцеляваше насред този кошмар.
— Границата между това да помагаш на хората и да ги нараняваш, е доста тънка, Гунар. И ти имаш навика да я прекрачваш с лекота.
— Опитвам се да постъпвам както е редно, само дето… понякога не е ясно кое е редно и кое не. — Шумът отвън се усили и гласовете им се стопиха до неразбираемо бърборене. Май ставаше бой някъде. Савин се сниши и шумът постепенно намаля, после отшумя в далечината.
Прокара език по устните си. Тишината я потискаше. Не ѝ беше до приказки. Но по-добре така, отколкото да вижда отново лицата на онези двамата.
— Родителите ми понякога се караха.
Очите на Мей се извърнаха и срещнаха нейните.
— За какво?
— Работата на баща ми. Пиенето на майка ми. За мен. Аз им бях любимата тема за спор. — Дали продължават да се карат за нея? Савин се вторачи в напуканите, пълни с трески груби дъски на пода. По-добре да не мисли за предишния си живот. По-добре да се преструва, че е нов човек, който принадлежи там, където е. Човек, който осъзнава какъв късметлия е да е тук.
Мей ѝ беше дала една от роклите си, ако това можеше да се нарече така. Беше безформена торба от груб плат, кърпена многократно и миришеща на евтин сапун, но тя беше благодарна, че я има на гърба си. Гунар ѝ беше намерил спална постеля, разбирай груб чувал, през чиито дупки сламата стърчеше и я бодеше. Савин не се съмняваше, че е пълен с въшки, но беше благодарна за него. Делеше с Мей стая, голяма колкото килерите в къщата ѝ в Адуа, с показващи се иззад изпопадалата мазилка летви и голямо петно плесен около лющещия се прозорец. Почти никога не оставаше насаме, но и за това беше благодарна. В редките случаи, когато беше сама с мислите си, спомените от деня на въстанието нахлуваха в тях като мръсна вода в пробита лодка и я повличаха така бързо надолу, че почти веднага имаше чувството, че се дави.
Беше мислила за вариант да избяга от града, но истината бе, че едва намираше сили да погледне през прозореца, камо ли да рискува да излезе отново на улицата. Оказа се, че далеч не е такава куражлийка, за каквато се смяташе, докато изнудваше изобретатели, избираше перука или издаваше „смъртната присъда“ на някой член на висшето общество на Адуа. Мислеше се за голяма комарджийка. Най-дръзката жена в целия Съюз. Сега осъзнаваше, че това не е кой знае какво постижение, когато заровете са подправени в твоя сметка. Досега не ѝ се беше налагало да залага живота си на карта и сега изведнъж се беше оказала в игра с прекалено високи залози.
Първите няколко вечери имаха свещ, но после тя свърши и сега единствената светлина в стаята беше тази на горящите отвън огньове. Всичко свършваше. Магазините бяха отдавна разграбени. Богаташките къщи — опоскани до голи стени и греди. Трошачите разнасяха и раздаваха някаква храна, но с всеки следващ ден порциите ставаха все по-оскъдни.
Винаги беше знаела, че животът в бедняшките квартали не е лек, но в редките моменти, в които всъщност се беше замисляла за това, в ума ѝ бяха изниквали идилични картини. Романтична версия на живота, с която се живее по-леко. Хубави дечица, които се заливат от смях и шляпат с боси крака из канавките. Старици, които се кискат покрай тенджери, в които варят големи кокали. Здрави мъже, които се пляскат един друг окуражително по раменете и пеят добрите стари работнически песни покрай огньовете от натрошена покъщнина. Ех, благородното братство и одухотвореността на бедността!