Савин обърна подгъва на роклята си, зачопли с пръсти под разхлабения шев. Сърцето ѝ заблъска като лудо. Откачи едната обеца, която беше носила в деня на въстанието, после другата и ги подаде на Мей.
— Вземи ги. — Осъзнаваше, че гласът ѝ е издайнически напрегнат за опитен играч като нея. — Златни са, с…
— Не мисля, че ще ми отиват на тоалета. — Погледът на Мей се спусна по протритата ѝ рокля, после се вдигна отново към Савин. — Задръж си ги.
Последва мълчание. Мей очевидно беше планирала всичко. Беше изчакала удобен момент и беше готова с цената си.
— Какво искаш? — попита я Савин.
— Искам да се погрижиш за семейството ми. Когато всичко това свърши, ще настанат още по-страшни времена.
Савин стисна обеците в юмрук и отпусна ръка.
— Така е.
— Не искам никакви неприятности с инквизицията. Пълна амнистия за баща ми. Искам да ни намериш къде да живеем и свястна работа за родителите ми. Това е всичко, което искам. Да се погрижиш ние да сме в безопасност. Както правим ние за теб в момента. — Мей се вгледа в очите ѝ продължително в опит да отгатне дали можеше да ѝ има доверие. Точно както би постъпила Савин на нейно място. — Можеш ли да направиш това?
Савин намери за странно и донякъде интригуващо преживяването да влезе в преговори без нито една карта в ръкава си.
— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна тя.
Мей се изплю в дланта си и протегна ръка. Стаята беше толкова малка, че нямаше нужда да се навежда дори.
— Договорихме се значи?
— Договорихме се.
И двете си стиснаха ръцете.
Новият паметник
— Знаеш ли колко работници от селячеството са умрели, докато са строили пътищата на крал Касамир? — попита Ризно.
Той засенчи очи срещу жаркото слънце и погледна към огромния паметник в средата на площад „Касамир“. Или това, което беше останало от него. Върху високия осем стъпки пиедестал бяха останали само огромни ботуши и стърчащи от тях железа. Самата легендарна статуя на Аропела, изобразяваща краля, покорил Севера и присъединил Англанд към Съюза, лежеше разбита на парчета върху паветата. Едно бездомно хлапе с доволна физиономия все още работеше с железен кол по едно от парчетата и опитваше да откърти носа на Негово Величество.
Вик имаше правило да си отваря устата само когато мълчанието не е за предпочитане. А Ризно от своя страна беше от типа хора, които отговарят сами на въпросите си.
— Хиляди! Погребани в глинестата земя на Мидърланд в общи гробове покрай пътя. При все това хората помнят Касамир като герой. Велик крал. Ех, тези чудесни пътища. Какъв дар за идните поколения. — Ризно изсумтя презрително. — Колко пъти съм минавал по този площад, колко пъти съм вдигал поглед към този символ на тирания и потисничество?
— Безсъмнено е петно върху миналото на Съюза. — Ризно се извърна неохотно към Малмър и застаналия зад него Гунар Брод. — Но сега ме тревожи повече настоящето му.
Повечето Трошачи все още носеха онзи плам в душите и бяха посветени докрай на каузата или поне се преструваха, че са, но Брод намести очилата си и изгледа така навъсено площада, че човек ще си каже, че не му харесва какво вижда. Какво щеше да стане, когато и останалите започнеха да се съмняват? Но очевидно Ризно не се притесняваше от подобни мисли. Той беше зает с висши идеали.
— Погледнете какво постигнахме тук, братя! — И той разпери ръце като за огромна прегръдка и плесна Малмър и Брод по раменете. — Свалихме Касамир! И на това място ще издигнем нов паметник — на работниците, които платиха за суетата му с живота си!
Вик се замисли колко работници щяха да умрат за суетата на Ризно. Броят нямаше да е малък. Да свалиш статуята на мъртъв от двеста години крал, е едно, но да свалиш този, който седи в момента на престола, е друга работа, той като нищо може да изтъкне сериозни аргументи срещу детронирането си. Започваше да мисли, че бившият началник от инквизицията не е съвсем наред с главата. От друга страна, в последно време във Валбек здравият разум беше рядко срещано явление и нищо не показваше, че това ще се промени в скоро време. Около Ризно винаги се навъртаха като кучета около бунище бившите му практици. Бяха свалили черните дрехи и маски, но още се познаваха по издайническата линия над устата с по-бледа кожа под нея. Бяха плъзнали из улиците около местната Палата на въпросите, сега оптимистично прекръстена на Палата на свободата, преследвайки нелоялните. Или може би в търсене на все още лоялни. Лоялността се беше превърнала в такова размито понятие.
Въстанието беше променило някои неща, но други бяха останали тревожно познати. Работниците продължаваха да работят, практиците все така държаха всички под око, големите шапки се бяха разместили, но главите под тях продължаваха да нареждат на останалите какво да се прави и как, без те самите да вършат нищо.