Голяма промяна, няма що.
— Още от основаването си от онзи шарлатанин Баяз Съюзът се гради на гърбовете на простолюдието — нареждаше Ризно. — Идването на машините, непрестанно нарастващото сребролюбие на инвеститорите, издигането на парите като бог и банките като храмове — това са само последните и най-черни израждания на обществото в така тъжната ни история. Трябва да изградим нови основи за нацията, приятели мои!
Малмър направи нов опит да го принизи към реалността:
— Честно казано, в момента ме тревожи повече изхранването на народа. Едно от зърнохранилищата изгоря още първия ден. Другото е празно. А и тази жега не помага с нищо. Половината от помпите в града са вече пресъхнали. Водата от повечето от останалите не бих дал и на куче…
— Душата, душата също има нужда от храна, братко. — Ризно пропъди от лицето си някаква муха — единственото живо същество, което просперираше във Валбек в последно време, и се обърна към Вик: — Сибалт със сигурност ти е говорил за това.
Ако Сибалт се беше осмелил да ѝ говори така, сигурно щеше да му е счупила носа. Такива глупости можеше да роди само главата на човек, който никога не е умирал от глад.
— Беше прекрасен човек. — Ризно притисна юмрук към гърдите си. — Липсва ми като брат. Може би затова, сестро, разговорите с теб… ми носят такава радост. Това е най-близкото до разговор с него.
Вик рядко си позволяваше лукса откровено да не хареса някого. Не по-често от този да хареса някого. И едното, и другото може да ти костват главата.
Но беше започнала да презира Ризно от дъното на душата си. Беше суетен като паун, егоистичен като малко дете и въпреки изтънчените му фрази започваше да подозира, че е обикновен глупак. Истински мъдрите неща се казват с малко и прости думи. Дългите обикновено прикриват глупостта на говорещия. Нямаше никакъв шанс този дебел мечтател да бе замислил и организирал това въстание сам. Някой друг, някой истински опасен човек беше свършил тежката работа. И Вик искаше да разбере кой. Затова продължи да слуша глупостите му, да кима одобрително, все едно по-големи мъдрости не беше чувала.
— Арестувах го, между другото, за организиране. — Ризно се разнежи и зарея поглед в далечината. — Преди двайсет години, малко след като се бях присъединил към инквизицията. Във Валбек тъкмо започваха да се строят първите тъкачници. И двамата с него бяхме млади тогава. Идеалисти. Аз го арестувах, но накрая просто нямаше как да не се съглася с това, което говореше. Че работниците ще бъдат потискани. — Ризно пое дълбоко дъх и поставената на големия му корем дебела длан се надигна и спусна бавно. — Освободих го. За да го използвам като доносник, така си казвах тогава. Бях убеден, че съм успял да го вербувам, но… оказа се, че той вербува мен. Може би взаимно се бяхме вербували. И седяхме с него двамата, говорехме до среднощ за това как един ден ще нанесем удар в името на обикновения човек! Говорехме ли, говорехме, аз, той и Тъкача.
Вик се намръщи:
— Не си ли ти Тъкача?
— Просто звание, заето от по-свестен човек — отвърна умислено Ризно и в следващия момент капризното му внимание бе отнесено в друга посока. — Трябва да изготвим манифест, не мислиш ли? Ще настояваме за работнически представител във Висшия съвет! — Блясъкът се беше върнал в очите му, онзи блясък, който се появяваше всеки път когато заговореше за славното бъдеще. — Сибалт щеше да одобри това, о, да…
— Слушай, братко. — Малмър поде нов опит да пробуди мечтателя, пристъпи към него и практиците се наежиха. — Аз също познавах Сибалт, свестен човек беше, но сега е мъртъв. А има много свестни хора, които са още живи и се нуждаят от много неща. Гладуват, болни са, страхуват се. — Той понижи глас. — Честно казано, аз започвам да се страхувам.
— Не се бой, братко. Няма страшно. Безредиците спряха, нали така?
— През деня. Но продължават сбиванията. Обесвания дори. И не само на собственици и богаташи. На чужденци. На прислужници. Хората се възползват от положението и уреждат стари сметки. Грабят каквото им се е приискало. Трябва да наложим ред.
— И ще го направим, братко! Просто някои от работниците са били потискани от толкова отдавна, няма как да не се унесат, опиянени от свободата. Но затворниците са на сигурно място в Палатата на въпросите — на свободата, искам да кажа, Палатата на свободата. Кметът е там, началникът на градската стража, видни граждани, разбирай най-алчните и покварени…