— Ами Савин дан Глокта? — прекъсна го Малмър.
— Тя беше — Ризно потрепери от погнуса — най-язвителната, арогантна и невъзпитана млада жена, която съм срещал. Човешко въплъщение на ненаситността и потисничеството на модерните времена. Отстъпва само на баща си по това кой е най-ненавистният човек в Съюза.
— Не ме интересуват маниерите ѝ, а това, което можехме да получим в замяна на връщането ѝ.
— Изглежда, тя е успяла да ни се измъкне между пръстите. Денят на въстанието беше доста хаотичен, ако мога да се изразя така, повече, отколкото очаквахме…
Брод хвърли тревожен поглед на Малмър над стъклата на очилата си:
— Да се надяваме, че не е попаднала в ръцете на Съдийката.
Вик изпита остър пристъп на тревога.
— Защо да е при Съдийката?
— Подпалвачите завзеха големи части от града — отвърна Брод. — Трябваше да вдигнем барикади. Не си поплюват кого преследват и кого прибират.
— Нямаме представа какво става в тези части на града — добави Малмър. — Но знаем, че държат заложници. Говори се, че Съдийката се била настанила в сградата на съда и…
— Че къде другаде да се установи една Съдийка — подсмихна се Ризно, но никой не се разсмя на шегата му.
— Говори се, че щяла да съди затворниците за престъпленията им срещу народа.
Вик изтръпна от ужас.
— Колко заложници държи?
— Двеста? — Малмър повдигна безпомощно рамене. — Триста? Предимно собственици и богаташи, но също така доста обикновени хора. Помагачи на богаташите, така ги наричала. Всеки, който не е достатъчно фанатичен, според нея влизал в тази категория. А всички знаем каква е нейната представа за фанатичност.
— Съдийката никога не е била от най-разумните. — Ризно сви рамене, все едно говореше за природни сили извън възможностите за човешка намеса. — А след въстанието е, меко казано, хаплива.
— Подпалвачите не отговарят ли пред теб?
— Ами… те са доста непредсказуеми хора. Огнени сърца. Затова им казват Подпалвачите, предполагам! — И той се изкиска отново, но когато видя, че Вик и останалите останаха напълно сериозни, се покашля и продължи: — Предполагам, ще мога да изискам да ми предадат пленниците си…
— Или може да изпратиш мен да го направя от твое име. — Вик се вгледа настойчиво в очите му. — Това би направил Сибалт. Имаме нужда ти да се съсредоточиш върху по-важните неща. Нашият манифест. Принципите ни. Остави на мен да говоря със Съдийката.
Идеята определено допадна на Ризно. Малките му очички грейнаха при мисълта за старателно изписаните параграфи, които ще излязат изпод ръката му. Висши декларации. Права и свободи.
— Сестро, започвам да разбирам защо Сибалт имаше такова високо мнение за теб. Вземи няколко души със себе си.
— Разбира се. — От това, което знаеше за Съдийката, най-добре да вземе достатъчно мъже със себе си, и то мъже, които няма да трепнат от малко насилие. И не щеш ли, първият, за когото се сети, беше току под носа ѝ.
— Братко Гунар? — Тя погледна към татуировката на юмрука на Брод. — Нещо ми подсказва, че ти можеш да подбереш няколко души, които знаят как да се бият.
Той свъси вежди и я погледна над стъклата на очилата си.
— Обещах на жена ми да не поемам излишни рискове.
— Най-големият риск в момента е да бездействаме. Ако единствената дъщеря на архилектор Глокта пострада, Негово Високопреосвещенство няма да намери покой, докато не виснем до един на въжето. — Тя погледна към Ризно, който вече обясняваше на останалите без маски практици как точно иска да изглежда новият паметник. Живееше си в измисления свят, който съвсем скоро щеше да се превърне във всеобщ кошмар. — Както е тръгнало, този негов нов паметник ще бъде надгробният ни камък.
Равни
Тук царуваха Подпалвачите и това личеше отвсякъде.
Имаше ограбени до шушка къщи с висящи на изкривените им панти разбити врати. Имаше изгорени къщи, чиито прозорци зееха празни, а тухлите покрай тях носеха следите на черните огнени езици. Имаше и изгорени до основите къщи, чиито комини лежаха на парчета по изпечената от слънцето кал на улицата. Навсякъде имаше пръснати парчета камък и стъкло. Разкъсани дрехи и натрошена покъщнина лежаха в безпорядък по земята, сякаш през квартала беше минал ураган. Из въздуха се носеше воня и колкото повече напредваха, толкова повече се усилваше тя. Вонята на гнилоч и пикня, овъглено дърво и застоял дим, примесени в обща, лепкава от пот мараня.