Сарлби стискаше арбалета, а очите му шареха по врати и прозорци.
— Май не е имало много богаташи тук преди въстанието.
— Никакви — отвърна Брод.
— Без значение, пак са ги обрали и са им запалили къщите.
— Бедняците по принцип не се чувстват удобно край богаташите. Ако могат да избират, ще оберат някой друг бедняк.
— Не изоставай. Стой близо един до друг — изсъска им през рамо Вик.
— Не бих казал, че съм особено доволен да изпълнявам заповедите на жена — изропта Сарлби, но се подчини незабавно.
— Тази поне си разбира от работата — каза Брод. — За разлика от повечето офицери, които имахме в Стирия.
— За това си абсолютно прав.
— Като погледна назад към последните пет години от живота ми, разбирам, че съм взимал само грешни решения. Затова сега слушам какво ми казват жените и се надявам на по-добро. Лиди каза да вдигнем тук барикада и аз вдигам барикада. Мей каза да приберем момичето при нас, прибрах я.
— Онази с остриганата глава? У вас ли живее?
— Казва се Арди и е с две леви ръце. Лиди я помоли да ѝ помогне в готвенето, и тя зяпна тенджерата, все едно за пръв път виждаше нещо такова. — Брод изду бузи и изпухтя. — Но Мей я харесва и така, у нас живее.
— Тежки времена са настанали — каза Сарлби. — Всеки прави каквото може.
— Тежки времена ли? — каза Брод — Че кога са били по-леки, питам аз.
Наоколо беше прекалено тихо. Видя фигура в една от алеите, лице в един от прозорците, което се скри бързо вътре, двама се боричкаха за кокал, но се ометоха веднага щом видяха приближаващата група. Някой се беше постарал добре с четката, навсякъде имаше изписани девизи. Някои по целите фасади на къщите, с големи колкото врати букви. Имаше и врати, целите изписани ситно, с не по-големи от тези в книгите букви.
— Какво гласят? — попита Сарлби.
Брод побутна нагоре по потния си нос стъклата за гледане и присви очи.
— Да го начукам на краля. Да го начукам на кралицата. Да го начукам на всички. Вдигайте се. Вземи каквото ти се полага. Такива неща.
— Ще ти свалят единствената риза от гърба — промърмори Сарлби и поклати глава, — но ще ти оставят хубав девиз на стената. Шибани Подпалвачи. Задници като останалите.
— Политика — изръмжа Брод. — Задниците си търсят оправдание да бъдат задници.
— Високите идеали и действителността са като маслото и водата — промърмори Вик. — Не се смесват. — Тя приклекна до един ъгъл и им махна да се приближат. — Сега тихо. Пристигнахме.
Съдът на Валбек се помещаваше в представителна сграда с широки стълби от цветен мрамор и високи колони. Някой се беше покатерил на покрива и изкъртил част от медния обков на купола, от другата страна гредите бяха оголени, приличаха на дебела паяжина. Доскоро сградата на банката в съседство сигурно е била още по-представителна и от тази на съда. Сега представляваше просто изгоряла черупка. Докато прекосяваха площада отпред, сажди и пепел се виеха на талази покрай краката на Брод.
— Някой се е опитал да ги удържи тук — каза той, когато застанаха в подножието на стълбите. Големите врати бяха нашарени от следи от секири, а едната беше изкъртена и провиснала на пантите си.
— Да се надяваме, че ние ще имаме повече успех от тях — каза Сарлби и пръстите му заиграха по спусъка на арбалета.
От двете страни на входа стояха величествените статуи. Две жени в благородни пози, които нормален човек никога не заемаше. Едната държеше книга и меч, а другата разкъсана на две верига. Правосъдие и Свобода, предположи Брод. Подпалвачите бяха изкъртили главата на Свобода и я бяха заменили с тази на мъртва крава. Около изцъклените ѝ очи се виеха рояци мухи, а по очукания и надран мрамор под нея бяха засъхнали дълги струйки кръв. Правосъдие имаше нацапана с боя и дебела четка усмивка на иначе сериозното си лице, а на гърдите ѝ с големи букви и потекли от тях струйки боя някой беше написал „Ще ви дадем на вас едно шибано правосъдие“.
— Имат чувство за хумор тези Подпалвачи — отбеляза Вик, минавайки между статуите.
— О, да — съгласи се Брод. — Големи веселяци са.
Никой не стоеше на пост пред големите врати на съдебната зала, но пейките вътре бяха осеяни с Подпалвачи. Или просто с крадци, сводници, комарджии и пияници. Трудно беше да направи човек разлика. Част от тях викаха въодушевено и размахваха юмруци. Други лежаха в несвяст, заобиколени с празни бутилки. Двама си бяха направили гнездо от струпани на пода завеси и се мляскаха с такова настървение, че цялата зала кънтеше. Един тъмнокож кантик пафкаше така усърдно лула дървесна гъба, че Брод се замисли дали не бе решил собственоръчно да възстанови пушилката над Валбек. Вътре беше още по-горещо, жужаха мухи и смърдеше на некъпани тела. Някой беше изрисувал с червена боя голям кур на пода, но протеклият през дупките в купола дъжд беше отмил половината от творбата му и тя се беше стекла в единия си край под формата на ръждива локва.