Съдийката присви заплашително очи:
— Ако Ризно иска услуга, да беше дошъл лично.
— Изпрати мен.
— Ууу, да се страхувам ли? — Подпалвачите се пробуждаха и извръщаха сънени очи към новодошлите, протягаха ръце към оръжията си.
Вик не помръдна от мястото си.
— Не и ако ми дадеш затворниците.
— Затворниците имат да отговарят за доста обвинения, сестро, но ти не бери грижа! — Съдийката махна с ръка към журито. — Кучките заседават като светкавици. Понякога са готови с осъдителна присъда преди още да съм казала името на обвиняемия! Ако ги пуснем в Адуа, ще разчистят изостаналия график на съда за не повече от седмица и всичките проклети адвокати ще останат без работа.
— Да видят тогава те как е да си продаваш задника в канавките! — изврещя една от курвите и останалите около нея избухнаха в смях. Адвокатът потрепери и заби поглед в пода.
Съдийката се наведе напред и усмивката ѝ се превърна в гневна гримаса.
— Не свалихме господарите от власт, за да издигнем друг на тяхно място. Както аз ги виждам нещата, Ризно се изживява като господар над работниците, като крал над поданиците си, като…
— Съдия над съдебния състав? — подсказа ѝ Вик.
— Ау! — Съдийката се нацупи престорено. — С моите камъни по моята глава. Ах ти, хитра кучко. — Тя се наведе над писалището към седящия съдебен деловодител. — Зачеркни това от протокола!
— Аз и бездруго не мога да пиша — промърмори възрастната просякиня и продължи да драска завъртулки в големия тефтер пред себе си.
— Разбирам те. — Вик пристъпи крачка напред. — Искаш някой да плати. Безсъмнено имат много, за което да плащат. — Брод не разбираше как тя успява да звучи така спокойно насред тази лудост. — Никой не иска повече от мен да ги види как си плащат за всичко. Имаме цял град и хората в него, за които трябва да мислим. Трябва ни нещо, с което да се пазарим.
Добър опит. Разумно предложение. Но Брод се съмняваше, че спокойствие и разум бяха на особена почит тук. Казано просто, властта на юмрука беше единствената истинска власт. Съдийката беше напълно права за това и Брод го знаеше. Видя как Сарлби измъкна внимателно дървеното колче и освободи спусъка на арбалета.
Съдийката се изправи бавно, подпря стиснати юмруци на накълцаното писалище, кльощавите ѝ рамене щръкнаха покрай ушите ѝ и плетеницата от огърлици висна напред.
— Оо, сега разбирам. Ще подкарате затворниците ми към потисниците и ще ги изтъргувате срещу светло бъдеще. Ще ги омаеш ти с медния си език. — И тя изплези своя и върхът му взе да се стрелка насам-натам. Брод намери това за отвратително и същевременно така странно възбуждащо. Тази жена беше самото превъплъщение на неприятностите, в които беше обещал да не се замесва. И всичко останало, което уж беше оставил зад гърба си. Имаше чувството, че нарушава обещанието си само като я гледа. При все това не можеше да откъсне очи от нея.
— Много те моля — изсъска тя. — Свободата не се купува. — Сграбчи късата брадвичка и я заби с всички сили в писалището и накара хората в залата да подскочат стреснато. — Трябва да я изрежеш от тях! Трябва да изгориш копелетата и да я изровиш от пепелта им! Вижте се, жалки шибаняци такива. Страхливци. Играете си на промени. Някой да разкара тия глупаци от очите ми.
— Ваша чест! — Един от шутовете тръгна към Вик. — Тя казва да ви няма, значи… — Брод го сграбчи за гушата и го хвърли обратно. Тялото му се блъсна в свидетелската катедра, главата му се фрасна в ламперията и той се свлече безжизнен на пода сред облак трески и плетеница от собствените си ръце и крака. Мечът излетя от ръката му и се изтърколи с дрънчене по пода.
В съдебната зала настъпи пълна тишина. Брод чу тежко дишане зад гърба си, шум от надигащи се от пейките тела, тракането на арбалета, когато Сарлби го опря в рамото си, тихия звън на извадено от ножницата острие. И той свали бавно стъклата, сгъна ги и ги пъхна в джоба си. Беше готов да се отприщи. Винаги готов.
— Ооооо. — Дрезгавият глас на Съдийката премина в мъркане. Въпреки че я виждаше като размазано петно, Брод знаеше, че гледа право в него. — Теб те харесвам. Имаш дявол в душата си. Само онзи, който го носи в своята, може да го забележи у другите, а?
Брод имаше чувството, че стои на ръба на бездънна пропаст и всеки момент щеше да полети с главата надолу. Гласът му сякаш идваше отдалеч, сякаш някой друг изговори думите:
— Не искам да наранявам никого…
— Как не, мамка му, естествено, че искаш! Изписано ти е на лицето. Защото в нищо друго не те бива, нали? А в нараняването на хора си най-добрият! Не се извинявай! Не угасявай пламъчето на свещта, лоши човече, разпали го! Мястото ти е при нас. Мястото ти е при мен. Не искал да наранява никого? — Тя цъкна с език. — Устата ти говори едно, а юмруците ти друго.