Брод усети нечия длан на рамото си. Лека, внимателна, но твърда.
— Искаме само затворниците. — Гласът на Вик беше непоклатим като крепостна стена. — И никой няма да пострада.
Прекрасният и същевременно ужасен момент се проточи. После Съдийката се стовари обратно в креслото и изпръхтя с устни.
— Ти си от онези упорити кучки, нали? Веднъж захапеш ли нещо, колкото и бой да отнесеш, няма пускане. Знаеш ли защо ми викат Съдийката?
— Не знам — отвърна Вик.
— Навремето разрешавах споровете на курвите при доковете, в Келн. Отсъждах кое е редно. Отсъждах кое е справедливо. Тия момичета бяха готови да се дрънкат за какви ли не дреболии, представа си нямаш. И в тази игра, е, от време на време човек трябва да прави компромиси. В края на краищата всички сме на една страна, нали така? Всички искаме едно, по-добър свят утре, права ли съм? Свят, в който всички да са равни?
— Точно така — отвърна Вик, но не свали ръка от настръхналото рамо на Брод. — Всички ще са равни.
— Дори и методите ни да се различават, разбирай моите, мамка му, работят, а вашите не. — Съдийката махна великодушно с ръка, кършейки обсипани с пръстени пръсти. — Вземете затворниците. Но ако си мислите, че ще изкопчите нещо за тях от Дъртата клечка, чака ви голяма изненада. Пристав?
Мъжът пристъпи напред, удари в пода позлатената алебарда в ръката си и се нахили до уши. Беше чисто гол, с надянат на оная му работа мръсен чорап.
— Ваша шибана чест?
— Отведи славните ни гости в двора, където отморяват затворниците. И си мери приказките, разбойник такъв, гостите ни са с много раними души. — Тя махна към Валимир. — Този също, дай го на Трошачите, тоя късметлия. Какъв късметлия е шибаното копеле. Ха! Делото се прекратява.
Това беше, край на насилието. Брод не знаеше дали това, което изпита, беше облекчение или съжаление, докато разгъваше рамките на стъклата за гледане. Когато ги постави на очите си, видя, че Съдийката се е нахилила насреща му и го сочи с пръст.
— А ти, красавецо, когато ти омръзне да се преструваш, обятията ми са винаги широко отворени за теб. — Тя свали шапката и я запрати по тъмнокожия кантик. — Ей, говно такова, тая лула да не е само за тебе, бе? Я да я напълниш и да ми я донесеш.
Брод остана за момент, загледан в нея, после остави ръката на Вик да го насочи към отдалечаващия се към вратите космат задник на пристава. Крясъците на курвите от съдебния състав продължиха още известно време зад гърба му, но постепенно утихнаха. Изглежда, за днес Подпалвачите се бяха наситили на правосъдие.
Стори му се, че чува скърцане на дърво и въжета, корабен такелаж, докато вървеше след Вик по тъмното стълбище зад съдебната зала. Помнеше този звук от плаването до Стирия, колко пъти го беше чувал, вдигайки глава към издутите платна на кораба. Но откъде толкова дърво и въжета в сградата на съда?
— Мътните да го вземат — промълви Сарлби, когато излезе навън.
Целият двор между постройките с изпотрошени прозорци беше осеян с побити между паветата дървени греди, най-вероятно отмъкнати от строежа на някоя фабрика. По тях, равномерно разпределени, висяха човешки тела. Сигурно бяха сто. Или повече. Поклащаха се, подухвани от лекия ветрец. Мъже и жени. Млади и стари.
Тук всички бяха равни.
— Мътните да го вземат — промълви отново Сарлби.
Никой от останалите не обели и дума. Вик стоеше и зяпаше. Брод стоеше и зяпаше. Възвишените идеали като онези, дето го закараха чак в Стирия, могат да отведат човек до доста мрачни места.
— Долу в килиите има още няколко, които още не са осъдени. — Приставът подсмръкна и намести мърлявия чорап. — Предполагам, и тях ще ги вземете.
Глупостта на младите
— Принц Орсо няма да дойде. — Лео изкачваше изронените стъпала след майка си, последван от Кучето. — Трябва да се бием.
Единственият отговор, който получи, беше тежка въздишка, когато излезе на обраслия с мъх покрив на кулата. От него се разкриваше добра гледка към долината под изоставената крепост. На дъното ѝ се виеше път, на другия ѝ край се издигаше възвишение с обрасло с червеникава орлова папрат било. На запад пътят прехвърляше един бърз поток посредством стар каменен мост. Още по-нататък вероятно имаше село. Къщи не се виждаха, но в небето имаше дим от комини.