— Харесва ми — каза Кучето. — Ако има едно нещо на този свят, в което никога да не се съмняваш, това е глупостта на младите. Ще събера воините от Уфрит тук и ще бъдем готови за битка. — Той спря за момент. Вятърът вееше дългата му сива коса през лицето. — Лейди Финри… бил съм се редом с велики воини. Кадърни предводители. Бил съм се и срещу тях. Но рядко съм виждал по-добре командвана армия от твоята. Ако някой каже, че това, което правиш последните няколко седмици, е проява на слабост… — той се извърна и се изплю през бойниците на парапета — аз казвам, че той не разбира нищо от война. Знам колко по-лесно щеше да е да ни забравите. Да ги оставите да ни прегазят. Но ти удържа на думата си. Малцина го правят особено след като са видели какво ще им струва. — И той протегна ръка.
Майката на Лео примига смутено, очевидно трогната от думите, и стисна ръката му.
— Ще кажеш, че съм удържала на думата си, когато седнеш отново в градината зад тронната зала на Уфрит, нито миг преди това.
— Така да бъде. — На устните му грейна огромна усмивка. — Там ще пием за победата ни. — И Кучето се обърна и заслиза чевръсто по изронените каменни стъпала.
Лео изпита гордост да види уважението, което възрастният северняк питаеше към майка му. От взаимното им уважение. Той вдиша дълбоко хладния въздух и въздъхна, все така с усмивка на уста.
— Ще предвождам мъжете при моста…
— Не — отвърна майка му. — Искам знамето ти там, то ще го подмами да влезе в долината. Не ти.
— Първата вълна подкрепления, тогава…
— Не. — Тя вирна брадичка и го изгледа отвисоко, както правеше, когато беше малко момче. — Кавалерията ни ще чака в село Съдлендал. — Тя кимна към пушека в небето отвъд моста. — Ти ще бъдеш там.
— В резервите? — Той размаха безпомощно ръка към долината, към славата. Към песните. — Най-после ще влезем в битка, а ти ме пращаш при обоза?
— Говориш така, все едно съм те изпратила обратно в Остенхорм. — Слепоочията ѝ заиграха, когато тя стисна решително зъби. — Ако нещо се обърка, което е вероятно да стане, ще долетиш на помощ и ще избавиш всички ни. Нали затова сме тук? Да станем свидетели на това как влизаш в легендите?
— Въобще, ама въобще не е честно! — изхленчи той, а мисълта, че всъщност майка му както винаги беше права, го вбеси още повече. — Ако ти предстои бой на живот и смърт, никой не оставя най-добрия си меч на стената над камината и вместо това да напада с нож за масло!
— В тази армия има други мъже, които могат да се бият. — Тонът ѝ остана леденостуден, но лицето ѝ се зачерви от гняв. — Опитни мъже, които разбират ползата от предпазливост, планиране и изпълнение на проклетите ми заповеди. Ти си безразсъден, Лео! Не мога да поема такъв риск.
— Не! — кресна той, удари юмруци в парапета и от него хвръкнаха парченца камък. — Скоро ще съм лорд губернатор! Вече не съм дете…
— Тогава се дръж като такъв! — кресна майка му толкова яростно, че той се сепна и отстъпи заднешком. — Това не подлежи на обсъждане! Ще останеш при резервите и точка по въпроса! Баща ти е мъртъв! Мъртъв е и аз не мога да изгубя и теб, разбираш ли това? — Тя се обърна с гръб към него и зарея поглед над долината. — Просто не мога.
Едва доловимото потреперване на гласа ѝ го срази по-успешно и от меч. Зяпна я, гузен, засрамен. Почувства се пълен глупак. Когато баща му умря и той имаше чувството, че целият свят се срива, тя го изнесе на ръцете си. Спомни си я как стоеше до гроба с напълно сухи очи, а той през сълзи се питаше как е възможно да е толкова коравосърдечна. Сега разбираше, че тогава тя беше силната просто защото все някой трябваше да е. И изнесе и двама им на ръце през най-тежкото. А той, вместо да покаже благодарност, вместо да ѝ помогне с този непосилен товар, какво направи той? Хленчи, мрънка и се заяжда с нея, все едно от неговата гордост по-важно на света нямаше.
Сълзите напираха в очите му, но той ги преглътна, пристъпи напред и постави ръка на рамото ѝ.
— Няма да ме изгубиш, майко. Никога няма да ме изгубиш.
Тя постави длан върху неговата. Така състарена и немощна му се стори в момента, така крехка и набръчкана.
— Ще предвождам резервите — каза Лео.
Останаха до парапета, зареяли очи в долината.
Всичко свърши
Трак, дръжката се удря в дървото. Бълбукане, мръсната вода нахлува във ведрото. Шляп, ведрото излиза от водата. Църцорене, тя вдига ведрото. Дъхът ѝ свисти в гърлото, ръцете и рамене ѝ треперят, докато подава ведрото на Мей. После взима празното от ръцете на възрастния мъж от другата страна. Трак, дръжката се удря в дървото. Навежда се отново над водата.