Стоеше прегърбена, нагазила до коленете в реката. Подгизналата ѝ рокля е събрана нагоре и втъкната в увитото около кръста ѝ като колан старо въже, забравила е за всякакво благоприличие. Всъщност благоприличието я беше напуснало още в момента, в който изпълзя от този канал, който минаваше за река, и клекна трепереща на чакълестия бряг.
Трак, бълбукане, шляп, църцорене. Колко време вече пълнеше ведра в реката? Имаше усещането, че бяха минали часове. Синята вечер посивя, здрачът премина в тъмнина, разкъсвана само от бесуващия огън. Едва доловимият мирис на дим беше станал воня, после задушливият облак стисна гърлото ѝ въпреки мокрия парцал, вързан на устата ѝ. Давеше се при всеки дъх. Колко време вече пълнеше ведра в реката? Имаше усещането, че бяха минали дни. Имаше усещането, че цял живот това беше правила и че това ще прави до края му.
Жените бяха направили верига до реката, предаваха от ръка на ръка дървени ведра, тенекиени кутии, тенджери. Децата притичваха през боклука и ги носеха празни, за да ги напълни Савин отново: трак, бълбукане, шляп, църцорене.
На другия бряг на реката тъкачниците горяха. Огньовете се издигаха до небето. Високите комини стърчаха като черни пръсти на яркия фон на пламъците. Отраженията им трептяха по спокойната повърхност на реката. Горящи неща се носеха по въздуха и се стелеха по улицата, по брега, по водата, приличаха на малки птички с огнени крила. Пращяха, подскачаха, танцуваха — малки светлинки в черно огледало — после изчезваха.
Горе, на края на веригата, мъжете се бореха с пожара. Викаха, крещяха, ревяха с пълно гърло. От гняв? От отчаяние? Или просто се окуражаваха един друг. Савин беше прекалено уморена, за да я е грижа кое от трите. Толкова изтощена, че не успяваше да говори дори. Дори да мисли. Беше се превърнала в машина. Машина за пълнене на кофи. Какво щяха да си помислят важните господа от Слънчевото общество на Адуа, ако я видеха сега? Тя изпъшка, задави се и едва се удържа да не повърне в реката. Какво ще кажат, ще кажат, че така ѝ се пада на арогантната кучка, най-вероятно това ще кажат.
Трак, дръжката се удря в дървото. Бълбукане, мръсната вода нахлува във ведрото. Шляп, ведрото излиза от водата. Църцорене, тя вдига ведрото. Ръцете, краката и рамене ѝ треперят, докато го подава на Мей. Защо трепереше така, от студа? От изтощение? От страх? Какво значение има?
Дъхът ѝ секна и тя се задави от кашлица, сякаш някой я удари с юмрук в стомаха. Преви се о две, ребрата ѝ щяха да се пречупят при всеки спазъм. Свали мокрия парцал от лицето си и повърна. Нямаше кой знае какво за повръщане, горчив стомашен сок и мръсна вода — личния ѝ принос към мръсотията на реката.
Успя някак да успокои кашлицата, наведе се и напълни ведрото. Трак, бълбукане, шляп, църцорене…
Усети нечия ръка на рамото си. Лиди.
— Угасна — каза тя.
Савин я зяпна неразбиращо, после вдигна поглед нагоре към постройките. Димът все още се виеше на кълба, но огън нямаше. Прецапа до брега, изпълзя на четири крака върху лигавия чакъл. Изви гръб нагоре, на една страна, после на другата. Болката тръгна от петите ѝ и я проряза чак до тила. Частичка най-вероятно от това, което измъчваше баща ѝ всяка сутрин. Може би трябваше да изпита състрадание, съчувствие към него, но както той обичаше да казва: „Болката води единствено до самосъжаление“.
— Угасна — изхриптя Мей и се свлече до нея на чакъла.
Савин изпъшка и седна. Примижа от болка, докато размърдваше пръстите на ръцете си, бяха напукани, набъбнали от водата и протрити до кръв от ръждивите дръжки на ведрата.
— Тук угасна — прошепна Савин и извърна очи към бушуващите огньове на отсрещния бряг.
— Можем да мислим само за тук. Там… — Оранжевите отблясъци огряха лицето на Мей и подчертаха тъмните сенки на и без друго хлътналите ѝ очи. Савин разбра и без думи. Там всичко беше загубено. Там вече не съществуваше.
Спомни си как се усмихна, когато на пристигане забеляза всичките строежи, кранове и скелета — белезите на сътворение и прогрес. А ето че сега Валбек беше огромно петно на разруха и упадък.
Осъзна, че неволно пресмяташе наум стойността на пропилените инвестиции. Колко съсипани фабрики, машини, хора. Всъщност колко ли бяха нейните загуби от всичко това? Колкото и да бяха, не бяха по-важни от болката в ръцете ѝ.
Най-после подухна ветрец и започна да носи пушилката надолу по реката. Въздухът се изчисти достатъчно, че да си поеме човек дълбоко дъх за пръв път от часове насам.
— Как стана това? — попита тя.