— Предполагам, работа на Подпалвачите е — за последно, преди да напуснат града. — Лиди изтри лице в ръкава си, но успя просто да размаже сажди по бузите си. — Подарък на сбогуване.
— На сбогуване?
Мей завъртя език из устата си и се изплю.
— Говори се, че принцът идва насам с петхилядна войска. Очаква се да пристигнат утре.
— Орсо е тук? — прошепна Савин. Осъзна, че от деня на въстанието почти не се беше замисляла за него. Постоянният глад, студ и страх за живота убиват всякакви романтични апетити. Изведнъж в мислите ѝ изплува усмивката му, толкова ярък, почти болезнен спомен, и тя усети как се размеква от облекчение.
— Изглежда, са успели да го изкарат от бордея — каза Лиди. — Със сигурност ще води и инквизицията със себе си.
— Оо — възкликна глуповато Савин. За повечето хора тук това представляваше много неприятна перспектива. За нея — най-добрата новина от седмици насам.
— Вероятно това е краят на всичко.
Чу се грохот и Савин вдигна глава. Покривът на една от горящите тъкачници на отсрещния бряг се срути и вдигна високи фонтани от ярки искри. Една от стените се пречупи на две, едната половина също се срути навътре и отворилата се дупка избълва огромни кълба черен дим. Славното бъдеще се сриваше пред очите ѝ.
Принц Орсо ѝ се притичва на помощ. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Нямаше значение, не ѝ бяха останали нито сили за смях, нито сълзи. Беше изстискана до последно.
Затова седя на чакъла и гледа танцуващите по повърхността на водата отражения на пожара.
Да ядеш грах с меч
— Да нападнем ли, Ваше Височество?
— Да нападнем? Не, полковник Форест, не. — Не можеше да го вини. Все пак насилието беше неизменна част от работата на професионалния войник. Въпросът просто разкри пределите на въображението му. — Да нападнем кого? Градът е придобивка, не враг. А колкото до жителите му, нямаме представа кой е предател и кой не. Кой е въстаник и кой заложник. Да тръгнем на война срещу собствените ни поданици… това би било ужасно. Така само ще създадем повече бунтовници, отколкото ще пленим или избием.
Орсо погледна отново през далекогледа си към Валбек. Различи миниатюрни сгради, кули, високи комини и още по-високи стълбове дим. Нещо му подсказа, че последните бяха по-скоро резултат от опустошението на града, а не признак на процъфтяваща индустрия.
Как само му се искаше да заповяда масирана атака. Да избие де що свари бунтовник, да тръгне от къща на къща, докато не открие Савин. Да я изправи на крака и да я целуне пламенно и така нататък. Като никога той да се притече на помощ на нея. Но знаеше, че това са детски приказки, които сега трябваше да остави настрана и да започне да мисли.
Тя беше корава и силна. Доста повече от него. Тя беше изобретателна. Много повече от него. Най-добрият ѝ шанс за оцеляване, а също и този на всички останали в града беше той да напредва бавно, предпазливо и много, много отегчително. Изду бузи и изпуфтя. И бузите го засърбяха още повече. Беше си пуснал брада — опит да изглежда малко по-военачалнически, но подозираше, че това ще се окаже просто поредната му грешка.
— Нападението на град е като да ядеш грах с меч — каза Орсо. — Мърлява работа, изнервящо е, а и има голяма вероятност да се наръгаш в лицето. Трябва да подходим умерено. Със спокойствие. Да демонстрираме твърдата, но сдържана ръка на властта. С две думи, да се държим като възрастни. — На него поне щеше да му е за пръв път в живота.
Орсо плесна решително далекогледа и го сви в дланта си. Важно е да изглеждаш решителен особено ако нямаш представа какво правиш. Естествено, целия си живот беше изкарал на принципа „ще му мислим, като му дойде времето“, но сега за пръв път животът на хиляди зависеше директно от неговата нескопосаност и неговото невежество. Хм, а може би това е, което прави от обикновения човек герой. Небивалата самоувереност да танцуваш небрежно на ръба на пропаст и да не се замислиш дори за миг за възможността от падане.
— Обсадете града — каза той и започна да тупка далекогледа в дланта си и да оглежда замислено полето пред Валбек. — Оръдията да бъдат изложени на показ, но да не бъдат използвани. Блокирайте пътищата за влизане и излизане от града, ще отрежем възможността за снабдяване отвън, искам да е пределно ясно, че сега всичко е в наши ръце.
— А после? — попита Форест.
— После разбери кой командва бунтовниците и… — Орсо сви рамене — го покани на преговори.
— Войната е просто прелюдия към преговори — чу се отнякъде непознат глас. Наблизо стоеше дребен, спретнат мъж. Мъж, когото, ако не се лъжеше, не беше виждал досега. Най-обикновен на вид, леко невзрачен мъж с дълъг прът в ръка. Той се усмихна на Орсо. — Господарят ми би одобрил напълно това ви решение, Ваше Височество.