Бидейки принц, Орсо беше свикнал както с това, че ще забрави девет от десетимата души, които му представяха, така и с това всякакви непознати да навират носовете си в работата му, и в резултат бе приел тактиката на предпазливата учтивост.
— Моля да ме извините, но не мисля, че сме се срещали…?
— Това е Йору Сулфур — представи го началник Пайк. — От ордена на магусите.
— Тъкмо се бях заел да гася пожари в Севера, когато ветровете довяха до носа ми непогрешимата миризма на дим откъм Съюза. — Усмивката му се разтегли още повече. — Работа, работа, няма почивка, а? Няма край работата.
— Негово Високопреосвещенство архилекторът — продължи Пайк, — както и Негово кралско Величество, баща ви, настояха той да ни придружи.
— Просто като наблюдател — махна пренебрежително с ръка Сулфур, все едно покровителството на двамата най-влиятелни мъже в Съюза беше нищо работа. — И вероятно да помогна с някой и друг дребен съвет, ако се наложи. От името на господаря ми, разбира се, Баяз, първия магус. Неотложни дела изискват присъствието му в Запада, но стабилността на Съюза винаги е била от първостепенна важност за него, винаги. Стабилност, стабилност, все това повтаря. Защото, както знаем, стабилен Съюз означава стабилен свят. А това тук… — той извърна очи към дима над Валбек и поклати глава — е точно обратното на стабилност. Ами че как, първата сграда, която са запалили, е била тази на банката.
— Ъъ… разбирам — отвърна Орсо. Всъщност не, нищо не разбра. Той се извърна отново към Форест, където нещата имаха поне някакъв смисъл. — Докъде бях стигнал?
— Обсадата на града, Ваше Височество.
— А, да. Действайте!
Форест отдаде отривисто чест. Чуха се изкрещени заповеди и скоро и последната част от Принцовата дивизия слезе от пътя и започна да се разгръща в полето около града.
— Господарю Талоу? — каза Орсо.
Момчето пристъпи неуверено напред.
— Да, господине, искам да кажа, ваше… ъъ…
— Височество — подсказа му с усмивка Тъни.
— Бил си в града?
То кимна, без да откъсва от Орсо огромните си, така изразителни очи.
— Наблюдавал си срещата на тези така наречени Трошачи, нали?
Момчето кимна отново.
— Някаква представа кой командва там?
— Ризно, началникът на инквизицията в града. Представи се като Тъкача. Изглежда, той е водачът им, но говореше като побъркан. После онази жена, Съдийката. — Талоу потрепери. — Но тя изглеждаше по-побъркана и от него. Също този, по-възрастният човек. Мълмър? Молмър? Нещо такова. Той поне изглеждаше свестен… според мен.
— Мълмър, значи. — Орсо свъси вежди. — Ял ли си нещо днес? Изглеждаш изпосталял.
Талоу примига неразбиращо.
— Обичаш ли пиле?
Момчета кимна.
— Жълтен?
— Ваше Височество?
— Заведи го при готвача ми и му уреди малко пиле с… с каквото иска.
Жълтен видимо посърна.
— Проблем ли има, Жълтен? Подобна работа ти е под достойнството, така ли?
— Ами…
— Всяка задача, която ти дам, е над възможностите ти. Върви и намери проклетото пиле за момчето. После искам двамата с него да тръгнете към Валбек с бяло знаме… имаме ли бяло знаме, Тъни?
— Връзваш риза на пръчка и готово — сви рамене Тъни.
— Така, първо пиле, после риза на пръчка и накрая отивате до най-близката барикада и им казвате, че принц Орсо иска да поговори с Мълмър от Трошачите. Кажи им, че съм готов за преговори. Кажи им, че нямам търпение да преговарям с тях. Че съм наточен за преговори като жребец на кобила, така им кажи.
— Да, Ваше Височество — отвърна Жълтен, все още леко намусен.
— Да, Ваше Височество — отвърна момчето с все така ококорени очи. Явно не притежаваше физическата възможност да ги присвие, пък било то и малко.
Орсо се извърна отново към града и постави ръка на корема си.
— Хилди? — провикна се той.
Момичето седеше, скръстило крака на земята, и сплиташе венец от маргаритки.
— Заета съм.
— Би ли била така добра да ми донесеш пиле?
— Аз също бих хапнала.
— Пиле за всички значи. Пиле, господарю Сулфур?
— Много мило от ваша страна, Ваше Височество, но трябва да спазвам строга диета.
— Аа, дисциплината на магическото изкуство, а?
Сулфур се усмихна широко, излагайки на показ два реда съвършено бели зъби.
— Всеки прави жертви.