— Предполагам. Аз лично не съм много по жертвите обаче.
— Липса на практика може би — обади се Хилди.
Орсо едва сдържа напушилия го смях.
— Така е, не мога да отрека. Боя се, господарю Сулфур, че искам да угодя на всички.
— Важи за всички ни, Ваше Височество. Но онзи, тръгнал да угажда на всички, обикновено разочарова всички.
— Ще ми се да можех да отрека поне това, но ако съдя по себе си, дотук не съм угодил на никого. — Орсо огледа отново магуса, който, като оставим настрана жезъла, беше най-малко магическият човек, когото беше виждал. — Дали пък не бихте могъл да оправите тази каша… знам ли… с магия?
— Магията може да премести планини. Виждал съм го с очите си. Но магията винаги има цена, а тя от година на година става все по-висока. Според мен мечовете вършат почти същата работа доста по-евтино.
— Говорите по-скоро като счетоводител, отколкото като магьосник.
— В такива времена живеем, Ваше Височество.
— Началник Пайк? Да ви предложа малко пиле?
Началникът не остана особено въодушевен от поканата. В интерес на истината, Орсо едва успя да не извърне боязливо очи, когато той се приближи до него и изложи на показ това свое обезобразено от огън лице.
— Ще преговаряте с бунтовниците?
— Точно така, началник. — Орсо се изсмя престорено. — В крайна сметка колко могат да навредят малко приказки?
— Ужасно много, Ваше Височество. Не мисля, че Негово Високопреосвещенство ще остане доволен.
— Има ли нещо, от което Негово Високопреосвещенство да е доволен в днешно време? — Орсо го дари с пленителна усмивка, но лицето на началника остана с каменно изражение. Сигурно заради белезите. Може би вътрешно се заливаше от смях. Не изглеждаше много вероятно, но въпреки това беше възможно. — Вижте, началник, една от хубавите страни на това да си принц, е, че може да говориш колкото си искаш, да увърташ, да обещаваш какво ли не, да беснееш и всичко живо да стои и слуша. — Орсо се наведе и прошепна: — Но това са само приказки. Нямаш властта да направиш каквото и да било от това, което говориш.
Пайк повдигна многозначително една вежда. Или поне изглеждаше, че го направи, ако веждите му имаха способността да се движат. И той кимна сдържано, почти одобрително според Орсо и отиде да говори със Сулфур.
Орсо остана насред пшеничната нива в компанията единствено на Тъни и облегнатото в сгъвката на лакътя му, навито в калъфа си знаме на Касамир.
— Какво мислиш, ефрейтор?
— Не съм виждал повече вреда от тази, нанесена от големи бойци, които не ги свърта на едно място.
Орсо разкопча най-горното копче на яката си. Страхотна работа бяха това униформите в областта на корема, но така стягаха около врата.
— Е, ако ме бива в едно, това е да седя със скръстени ръце.
— Да ти призная ли нещо, Ваше Височество? Започвам да мисля, че от теб ще излезе що-годе приличен крал.
— Казвал си ми го много пъти.
— Да — отвърна Тъни, без да откъсва поглед от разгръщащите се части на Принцовата дивизия. После се усмихна лукаво. — Но сега го мисля на сериозно.
Битката при Червен хълм
— Как е кракът? — попита Риккъ.
— Наболява — отвърна Изърн, сбърчи нос и започна да чопли с нокът по шевовете — и малко е наръбен тука. — Тя изпъна крак и въздъхна. — Но наболяващ и наръбен е почти всичко, което можеш да искаш от пронизан със стрела крак.
Тя пъхна два пръста в една кожена кесия и започна да маже нещо по розовеещата, надигната кожа на белега. Сега Риккъ сбърчи нос. Миризмата на мехлема просто не подлежеше на описание.
— Мътните го взели — възкликна тя, докато се опитваше да сдържа дъха си, — какво е това?
— По-добре да не знаеш. — Изърн започна да намотава чиста превръзка около бедрото си. — Някой ден, ако те надупчат със стрели, ще трябва да го мажа по раните ти и не искам да ми възразяваш. — Тя захвана превръзката с игла, изправи се и разтри с палец бедрото. Раздвижи коляното, отпусна тежестта си на крака, за да се увери, че ще издържи. — Знанието невинаги е дар, между другото. Понякога е по-добре да си сгушена удобно в одеялото на мрака и невежеството.
Тя натика топче дървесна гъба под устната си, после направи второ и ѝ го подаде. Риккъ задъвка с наслада, преглътна киселеещия сок, спомни си колко противен го намери първия път, а сега не мърдаше никъде без топче гъба под устната си.
Беше студено. Не бяха запалили огньове, за да не ги забележат съгледвачите на Стаур и да провалят засадата. Почти не беше спала. Беше гладна и ѝ се повдигаше от мисълта за храна. Тресеше се от нерви. Не спираше да чопли нещо, ровичка с пръст, въртя из устата си топчето дървесна гъба, подрънква с руните на врата си, побутва насам-натам халката на носа си…