— Спри вече — каза Изърн. — Нито ти, нито аз ще се бием.
— И не мога да съм притеснена за онези, които ще, така ли?
— Искаш да кажеш за Младия лъв? — Изърн се нахили и върхът на езика ѝ се показа през дупката от липсващия ѝ зъб. — Не можеш да прекараш остатъка от дните си в чукане, нали знаеш?
— Знам — отвърна Риккъ. — Но е възможна цел в живота.
— Вярно, чувала съм и за по-безславни стремежи.
Двете замълчаха и отново стана тихо. Тишина, опънати нерви, после някой запя басово онази песен за битката във Височините, в която баща ѝ беше победил Бетод. Битки от старите времена. Стари победи. Замисли се дали някой ден щяха да пеят за битката при Червен хълм и кой ли ще е възпят като победител в нея.
— Кога ще пристигнат най-после? — попита тя сигурно за стотен път.
Изърн се облегна на копието си и отправи поглед на изток. Слънцето беше на път да изгрее — златисто сияние над хоризонта и обагрени в жълто облаци. Долината отдолу още беше притъмняла, покрай сребристата ивица на потока и дърветата имаше мъгла, която пълзеше бавно на север.
— Може би скоро — отвърна Изърн. — Може би по-късно. Може и да са размислили и въобще да не дойдат.
— С две думи, нямаш представа.
Изърн извърна очи:
— Де да можеше само някой да надзърне в бъдещето и да ни каже какво предстои. Би било чудесно.
— Ъхъ. — Риккъ подпря брадичка в шепите си и се умисли. — Би било.
— Смелост — каза Барнива, вглъбен в огъня, — дързост, лоялност… да. Но никога не би ми хрумнало, че търпението ще се окаже най-голямата добродетел на войника.
Барнива потри замислено с палец белега на лицето си.
— Боят и войнишката работа са две много различни неща.
На Лео започваха да му се струват като пълни противоположности. Извърна смръщен поглед на изток. Хоризонтът беше порозовял. Можеше да се закълне, че проклетото нещо изгряваше десет пъти по-бавно от обикновеното. Сигурно се беше съюзило с майка му, за да го дразни.
— Търпението е майка на успеха — измърмори Юранд и докосна едва доловимо рамото на Лео. — Столикус.
— Хм. — Обикновено по изгрев-слънце Лео тренираше. Беше чул, че Бремър дан Горст, в средата на петдесетте, все още тренираше по три часа дневно и се бе зарекъл и той да прави така. Да, но каква полза от тренировките, ако от теб се иска да си седиш на задника в някакво си село, на мили от битката? Той пое дъх и издиша облак пара. За хиляден път тази сутрин.
— Седим и чакаме. — Джин Бързея побутна наденичките в тигана и те изцвърчаха. — Чакаме и ядем.
Миризмата караше стомаха на Лео да къркори, но не можеше и да помисли за ядене в този момент. Беше прекалено изнервен. И така нетърпелив. Не го свърташе на едно място.
— Мътните да го вземат! — Той направи жест към мъжете в селото, облекли брони и готови за тръгване. Кавалерията на Англанд. Най-добрата част. Седяха и бездействаха. — Трябва да ни пусне в битка! Какви ги мисли?
— Виждал съм зле командвана армия в Стирия — каза Барнива. — Не изглеждаше така.
— Ако питаш мен — поде Юранд, — лейди Финри е невероятен пълководец.
— Но никой не те пита — сопна се Лео, въпреки че той лично бе задал въпроса.
Юранд въздъхна, Барнива се загърна в одеялото си и двамата продължиха да гледат как наденичките цвърчат в тигана.
Чу се тропот на приближаващи копита и Лео вдигна глава. По изровения на коловози черен път към моста приближаваше ездач. Антоп, с обичайната за него небрежна стойка на седлото.
— Добро утро! — провикна се той и прибра назад падналия на челото му тъмен кичур.
— Някакви новини? — Лео не успя да прикрие вълнението и нетърпението си. Беше пределно ясно, че няма новини. С този разтреперан глас само приличаше на съкрушен любовник, неспиращ да копнее за обекта на чувствата си, колкото и пъти да бе отхвърлен вече.
— Няма — отвърна той, докато скачаше от седлото. Надникна над едрото рамо на Джин. — Дали не ви се намира някоя излишна наденичка, приятели?
— За момче с такава чаровна усмивка — нахили се Барнива — мисля, че ще се намери поне една наденица.
— Сериозно? — възмути се Лео и сбърчи нос от погнуса. — Какво каза майка ми? — Съжали в момента, в който го каза, но можеше ли да звучи иначе човек, принуден да изпълнява заповедите на майка си?
— Каза да не мърдаш оттук. — Той се облегна на едното рамо на Джин и докато севернякът се обръщаше натам, се пресегна ловко откъм другата му страна и отмъкна вилицата от чинията му. — Каза, че ще ти каже, ако има промяна в плана. — И той се пресегна да набоде една от наденичките.