— Ей! — викна Джин и го избута с лакът.
Лео вдигна поглед към червеникавото било на хълма. Тук-там проблясваше метал — мъжете се готвеха за битка. Или за пореден ден в чакане.
Чакане, чакане и пак проклетото чакане. Наистина не се сещаше за по-неспособен да седи на едно място човек от себе си.
— Отивам горе — заяви той, грабна шлема си и тръгна към коня.
— Каза също — провикна се след него Антоп с пълна уста — да не ходиш там горе!
Лео спря за момент, изскърца със зъби и пак продължи.
— Няма значение, отивам!
— Идвам с теб — каза Юранд. — Запазете ми наденичка!
— За момче с такова деликатно личице — каза Барнива, едва сдържащ смеха си — винаги ще има наденица.
— Да му се не види — изръмжа сърдито Лео и прегърби рамене.
— Имам чувството, че днес има да става нещо — каза Прекрасна.
Детелината беше вглъбен в кастренето на един мазол на палеца на крака си.
— Добро или лошо?
— Просто чувство. Нещо ще стане.
— Е, нещо се случва всеки ден.
— Нещо голямо, глупако.
— Аа — каза Детелината. — Е, каквото и да е, надявам се да не участвам по никакъв начин в него. Аз обичам малките неща.
— Значи си във възторг от оная си работа. — Магуир се хилеше ехидно от седлото със слънцето зад гърба си.
Детелината не сметна за нужно да откъсва вниманието си от мазола.
— Оная работа не е за да носи радост на теб, момче, а на някого другиго. Може би точно там ти е грешката.
Магуир моментално се наежи. От всичките той най-бързо се палеше, него успяваше да жегне най-лесно.
— Прекарваш повече време в грижи за мазолите, отколкото за оръжията си.
— Мазолите са по-важни — отвърна Детелината.
Злобната физиономия на Магуир се изкриви от недоумение.
— С малко късмет може да изкараш цял поход, без да се наложи да вадиш меч. — Детелината остърга за последно с върха на малкия нож мазола, облегна се и заоглежда доволно резултата. — Но през цялото време ще си на крака.
— Има право човекът — каза Прекрасна.
Магуир се изплю на земята.
— Нямам идея защо, но Стаур ви иска и двамата най-отпред, при себе си.
— Верно ли? Мислех, че с толкова млади герои наоколо няма нужда от повече мъдри съвети.
— Подиграваш ли ми се, старче?
Детелината изду бузи и въздъхна уморено. Зарекло се беше това момче да се заяжда с него и това си е. Оставиш ли човек на мира, той теб оставя на мира, работеше при повечето хора. Но някои вечно търсят за какво да се хванат.
— Не бих посмял, Магуир — отвърна Детелината. — Но войната е толкова депресиращо преживяване, каквото щат да казват песните. Човек трябва да повдига настроението както може, нали така, Прекрасна?
— Аз лично гледам да се усмихвам колкото мога повече — отвърна тя с каменно изражение на лицето.
Магуир ги изгледа навъсено един по един, изсъска гневно през стиснати зъби, извърна гневно коня на запад и се изплю на земята.
— Просто си вдигайте мързеливите задници и отивайте отпред при съгледвачите, че иначе ще има последствия. — И той препусна бясно напред, почти прегази една злощастна женица и тя изпусна ведрата с вода, които току-що бе донесла от реката.
— Много го харесвам това момче. Все едно гледам себе си на младини — поклати глава Детелината. — С тази разлика, че не бях чак такава голяма путка.
— Беше точно толкова голяма путка — отвърна Прекрасна. — И в това отношение не си мръднал.
— И в много други също — отбеляза Детелината и започна да надява ботушите си.
Прекрасна се загледа към водещия на запад път и се почеса замислено по остриганата глава.
— Проклятие, имам чувството, че има да става нещо.
— Нито следа от тях — каза бащата на Риккъ и ѝ подаде очукания далекоглед.
— Щом казваш, че няма — отвърна Риккъ, — значи няма. Така де, ти си главатарят тук. Аз съм… знам ли и аз, просто гадател? — Ама че оптимистична титла. — При това… не от най-кадърните.
— Рано или късно трябва да спреш да се подценяваш, момиче. Дългото око може и да ти играе номера, но тези две на главата ти са доста по-остри от моите.
Риккъ въздъхна, взе далекогледа и надникна внимателно над обраслите с туфи трева бойници. Тук-там прещип по склона на хълма. Бърза вода в потока. Овце по жълто-зелените ливади. Светли петна и сенки се гонеха по дъното на долината — ветровете влачеха облаците по небето. Няколкостотин съюзнически войници, струпани от двете страни на моста, внимателно нагласен фургон напряко на него, все едно тъкмо беше счупил ос.