Червеят на куката. Изглеждаха така смехотворно, очевидно бе за всеки, че е капан, но това му беше хубавото на всеки номер — изглежда смешен едва след като разбереш как става. И рибата си кълве ли, кълве.
— Нито следа от тях. — Риккъ му подаде обратно далекогледа, плесна го по рамото и заслиза по стъпалата.
Дворът на потъналата в руини крепост гъмжеше от хората на Оксел и Червената шапка, мъжете стягаха брони, подаваха насам-натам храна, говореха си тихо и спокойно. Човек ще рече, че преди битка ще са разпалени, надъхани за кръв, но вместо това те изглеждаха умърлушени, посърнали. Както казват, когато сянката на Големия изравнител падне хладна върху гърба на човек, го избива на съжаление за миналото вместо на надежда за бъдещето.
Изърн беше наместила кльощав задник върху камара натрошен камък, който навремето бе част от северната стена на крепостта, държеше копието си напряко на коленете и стържеше с камъка за точене по острието.
— Нито следа от тях? — попита тя, без да вдига очи от работата си.
На Риккъ ѝ се стори, че зърна проблясък между дърветата в подножието на склона, но когато погледна, не видя нищо.
— Нито следа. — Тя седна върху порутената стена и се намести удобно на камъка. Започна да разресва с пръсти изненадващо красивата туфа трева, прорасла в една от пукнатините. — В песните не се казва много за всичкото прекарано в чакане време, а?
Изърн присви очи и опъна крак:
— Пътуващите певци отделят повече внимание на мечовете, така си е. Но истината е, че повечето битки се печелят с лопата в ръка, не с меч. Пътища, канавки, траншеи, свястна яма за сране… такива работи. Пътят към победата се копае, така казваше тате.
— Мислех, че мразиш татко си?
— Да си противен шибаняк, не значи, че не си прав. Често е именно обратното, особено в бой.
— Тъжно, но факт… — Риккъ се вторачи в нещо на склона.
От края на гората отдолу на склона изникна човешка фигура. Висок мъж с бледоруси вежди и щръкнала във всички посоки светлоруса коса. Беше приклекнал, прегърбен, разперил широко лакти, изпънал шия напред. Имаше меч в едната ръка, секира в другата, гледаше нагоре по склона. Не към Риккъ, а към кулата зад нея.
— Кой е тоя? — попита тя.
— Кой тоя?
Бледият мъж махна със секирата и Риккъ зяпна с широко отворена уста, когато от гората излязоха половин дузина въоръжени мъже. Тя скочи на крака и започна да сочи трескаво надолу.
— Хора при дърветата! — извряка тя.
Няколко от мъжете хукнаха моментално към стената и впериха погледи надолу. Оксел беше един от тях. Риккъ зачака да го чуе как вика на останалите да се качват на стената, но вместо това той просто извърна лукаво присвитите си очи към нея и се изплю на земята.
— Какви ги приказваш, момиче? — изръмжа той. — Няма никого.
— Шибана кучка — изръмжа друг под нос, докато вървеше обратно към руините и клатеше глава.
Риккъ се зачуди дали полудяваше. Или по-скоро дали полудяваше повече. От гората се изсипваха добре въоръжени мъже. Стотици бяха копелетата.
— Виждаш ги, нали? — проскимтя тя на Изърн. — Кажи ми, че ги виждаш.
Планинката се подпря на копието си и надникна надолу.
— Мъжете са грубияни — отвърна тя, дъвчейки, — но мъжете са прави. Там няма никого. — Тя сръчка здраво Риккъ с лакът в ребрата. — Засега. По-късно може би ще има.
— Оо, не. — Риккъ закри очи с ръка и усети, че лявото гореше. — Ще повърна. — Тя се преви о две и изкашля малко слюнка, но когато се изправи отново, мъжете все още бяха там. Ярко осветени от ниското над хоризонта слънце, знамето над главите им плющеше, въпреки че нямаше вятър. — Там са и имат знаме.
— Какво знаме?
— Черно, с червен кръг в средата.
Изърн свъси още по-силно вежди.
— Това беше знамето на Бетод. Сега е на Калдер Черния.
Риккъ повърна отново, този път малко повече, от устата ѝ се проточи лига и тя я избърса с опакото на ръката си.
— Мислех, че… е далече оттук, на север.
— Не можеш да отвориш насила дългото око — промърмори Изърн. — Но когато то се отвори от само себе си, само глупак би се направил, че не вижда. — Тя се обърна и закуца през осеяния с камъни двор, разбутвайки хора от пътя си. — Калдер Черния има лошия навик да се появява, където не го очакваш.
— Е, и, какво правим тогава?
— Ще предупредя баща ти.
— Сигурна ли си? — попита Риккъ, докато се изкачваше по изроненото стълбище. Все още виждаше с периферното си зрение проблясъци от гледката на мъжете в подножието на хълма. Вече бяха цяла армия. — Искам да кажа какво, ако наистина се появят тук, но следващата седмица? Или следващия месец? Или пък ако са били тук миналата година?