— Мътните го взели. — Гласът му беше изтънял от вълнение, насмалко да се задави от радост. — Ще захапят стръвта!
Той напрегна още по-силно очи. Нещо се вееше до една от постройките на фермата. Сиво знаме и въпреки че не можеше да е сигурен от това разстояние, нещо му подсказваше, че на него има черна вълча глава.
— Знамето на Здрачния — прошепна той.
— Да. — Майка му измъкна далекогледа от ръката му и го долепи до окото си. — И този път съм убедена, че Големия вълк е под него.
— Какво са направили горките копелета? — попита Детелината, докато оглеждаше телата.
— На страната на Кучето са — отвърна Гринуей и закима доволно, сякаш едно обесено семейство беше повод за гордост от добре свършена работа.
Няколко мъже от наборната войска бяха изнесли дървен шкаф от фермерската къща и се заеха да го млатят със секири, докато не го направиха на трески. Детелината изкриви озадачено лице:
— Какво според теб мислят, че ще открият със секира в този шкаф, което няма да открият, ако просто отворят вратите му?
— Скрити неща. Злато може би.
— Злато? Шегуваш се, нали?
Гринуей се намуси. Арогантно пренебрежение и накърнени чувства, само на тези две физиономии беше способно лицето му.
— Хубаво де, сребро.
— Сребро? Ако копелетата имаха някакво сребро, за злато и дума не може да става, защо според теб щяха да бъхтят за едното нищо в тази ферма? Щяха да са в кръчмата, пияни под масата, където щях да съм и аз, ако не беше това тук.
— По-добре да сме сигурни — каза един от онези със секирите.
— Ама разбира се — отвърна Детелината. — Чакай да позная, като свършите с това, ще запалите къщата не за друго, а щото огънят е толкова хубав за гледане.
Мъжът изгледа глуповато Гринуей и се почеса по главата. Изглежда, точно това бяха намеренията му.
— Пък като на Стаур му се прииска да полегне да поспи през нощта, ще отиде къде, тук в пепелта ли? — Детелината продължи нататък, като не спираше да клати глава. Какво прахосничество. На хора, на вещи, на усилия. Война, какво да я правиш. Нищо, което да не е виждал и преди, поне една дузина пъти. Кой е той, че да се меси в работата на Големия вълк, щом е решил да украси новата си земя с бесилки и вместо музика да слуша скърцането на въжета?
Забеляза бъдещия си крал малко по-нататък. Стоеше до Прекрасна, хрупаше открадната от фермата ябълка и оглеждаше долината.
— Не ми харесва тая работа — каза Детелината и скръсти ръце на гърдите си. — Хич не ми харесва.
— Не е наред — съгласи се Прекрасна. — Вони ми на гнило.
Отпред пътят се спускаше в тревиста долина, със стръмни склонове от двете страни. На билото на единия хълм имаше някаква стара руина, другият беше по-голям и по-разлят и обрасъл с червеникав прещип, който оформяше нещо като ръждива корона на билото. Цветът на засъхнала кръв, помисли си Детелината и това определено не му допадна.
Между двата хълма, на дъното на долината, течеше поток, над който имаше малък мост. И както изглеждаше, някакви съюзнически войници се бяха струпали около него. Очите на Детелината не бяха острие като едно време, но му се стори, че вижда знаме над главите им.
Тези на Стаур бяха значително по-остри и вперени право натам.
— Това знамето на Лео дан Брок ли е там долу, как мислиш?
Детелината усети как стомахът му се свива на топка. Познато и почти задължително усещане в компанията на сина на Калдер Черния.
— Може да е на всеки един — опита той обнадежден. — Или ничие, просто знаме.
— Не, неговото е. — Стаур се замисли, после избълва неочаквано: — Младия лъв. Що за име е това?
— Глупаво. — Детелината вдигна ръце, разпери пръсти и разклати длани. — Големия вълк! На това казвам аз име.
Прекрасна изхълца, беше стиснала здраво устни, изглеждаше така, все едно всеки момент щеше да се насере. Стаур я изгледа мрачно, после Детелината:
— Вие подигравате ли ми се бе, дърти шибаняци такива?
Детелината зяпна и се заоглежда глуповато.
— Човек като мен да се занася с мъж като теб? Да не съм се побъркал? Просто се съгласих, че Младия лъв е глупаво име. Първо, той не е лъв, нали така? Второ, на колко е той, двайсет и нещо?
— Там някъде — отвърна Прекрасна.
— Предвид това… колко дълго живеят лъвовете… — Детелината извърна лице и се загледа замислено в небето. Нямаше никаква представа колко дълго живееха лъвовете. — Да кажем… най-вероятно… той е бая възрастен лъв, прав ли съм?