Той млъкна и продължи да зяпа в една точка с каменно изражение на лицето. Разчиташе на задължителната за един велик воин къса памет и както очакваше, Големия вълк, напълно забравил за имена и подигравки, отново святкаше гневни погледи към долината и малкия мост в далечния ѝ край. И знамето над него. Той пое дълбоко дъх през носа си, сякаш надушваше нещо.
— Да отидем да сръчкаме малко копелетата.
Изведнъж Прекрасна отново изглеждаше така, все едно всеки момент щеше да се насере, но този път по съвсем различна причина.
— Не знам, главатар. Сигурен ли си?
— Някога да си ме виждал да не съм сигурен в нещо?
Според Детелината само пълен идиот може винаги да е сигурен във всичко. Той кимна към единия от хълмовете и по-точно към кулата в средата на руината, после към другия, с червения прещип по билото.
— Може да е капан. Ако имат хора на тия два хълма и ние тръгнем към моста, ще се натресем на сериозни неприятности.
— Безсъмнено — добави Прекрасна.
Стаур изсумтя презрително:
— На вас двамата всичко ви изглежда като капан.
— Така никога няма да те спипат неподготвен, главатар.
— Но също никога няма да изненадаш врага си. Прекрасна, докарай няколкостотин от тежката пехота. — И той стисна яростно юмруци, все едно щеше да започне да ги пердаши още оттук. — Да идем да сръчкаме копелетата.
Прекрасна изгледа Детелината изпод вежди, но той просто повдигна рамене и тя се обърна и извика на един от съгледвачите да започне да свиква мъжете. Какво друго можеше да направи? Работата на втория е да накара мъжете да правят каквото казва главатарят. Без значение дали главатарят е пълен задник.
Риккъ клечеше на покрива на порутената кула, тресеше се от нерви, хапеше устни, кършеше пръсти, беше още по-разтревожена от преди. Не издържаше да гледа повече.
Първо войниците на Съюза бяха изтикани от моста, после дойдоха още войници и заедно успяха да изтласкат северняците обратно, но тогава пристигнаха други северняци и сега около моста и двете страни на потока беше същинско меле, а по пътя прииждаха все повече от хората на Здрачния. Вятърът довяваше откъслечни звуци от битката, странни и изкривени от разстоянието до моста.
— Проклетият глупак падна право в капана! — Бащата на Риккъ облиза доволно устни, но тя не споделяше ентусиазма му. Не можеше да се отърве от неприятното чувство, че те се бяха натресли на нещо неприятно. Погледна отново към дърветата. Мъжете, които видя с дългото око, вече ги нямаше. Може би беше видяла нещо от миналото. Може би не беше видяла нищо.
— Не можем да чакаме повече. Червена шапка?
— Да, главатар?
— Дай знак на Оксел и Сухара да…
— Чакай! — изсъска Риккъ. Забеляза движение в гората. Мятане на клони, блясък на метал. — Кажи, че и ти виждаш това!
Лицето на баща ѝ придоби мрачно изражение:
— Виждам го.
Тръпката излетя измежду дърветата и продължи да тича презглава към крепостта. Неколцина от съгледвачите му също изскочиха от гората, един извърна поглед през рамо, преди да хукнат нагоре по затревения склон.
— Всички на стената! — изрева Тръпката. Откъм дърветата полетяха стрели. Един от хората му беше улучен в гърба, подхлъзна се и падна, вдигна се отново на крака и продължи нагоре, залитайки, със стрела в плешката. — Цялата гора гъмжи от копелдаците!
Бащата на Риккъ се изправи до парапета и изкрещя на мъжете в двора отдолу.
— Всички на стените! Калдер Черния идва от север!
В този момент Риккъ видя бледия мъж да излиза от гората, спря точно на мястото, където го видя преди. Махна на останалите със секирата точно както го видя, и от гората заизлизаха мъже.
— Гвоздея! — изрева Червената шапка, започна да маха с меча си на хората си и мъжете се завтекоха един през друг откъм южната стена, за да заемат места по северната.
Сега се появи и знамето, черно, с червен кръг в средата. Знамето на Бетод, вече на Калдер Черния. Изведнъж гората сякаш оживя от излизащите измежду дърветата воини.
Изърн въздъхна дълбоко:
— Така става, като търсиш бой. — Тя свали еленовата кожа от острието на копието си. — Понякога се натрисаш на повече, отколкото си търсил.
Гвоздея в този момент гледаше право към Риккъ, усмихваше се. Точно както го беше видяла преди.
Без да отмества поглед от долината, майката на Лео вдигна пръст:
— Вдигай мъжете на крака.
Лео чу виковете на офицерите да се предават по цялото било на хълма. Разнесе се силно стържене, дрънчене и мъжете станаха на крака, взеха оръжия и започнаха да се строяват.