Сега долината беше пълна със северняци. Бяха стотици. Хиляди може би. Желязна напаст, която се стичаше като река по посока на моста. Лео се почувства напълно безпомощен. Не му оставаше нищо друго, освен да стои на колене, да гледа и чака усилващия се дъжд да пропие дрехите му под бронята.
— Мъжете са готови, лейди Финри — каза един от офицерите. — Потегляме ли?
Тя поклати глава:
— Изчакайте още мъничко, капитане. Още съвсем малко.
Тишината се проточи, времето сякаш спря — бавно, мъчително, напрегнато чакане. Високо в небето се рееше птица, описваше бавни кръгове, вятърът рошеше перата по разперените ѝ криле, за момент изглеждаше застинала на едно място, сякаш всеки момент ще се спусне стремглаво надолу.
— Да знае кога е дошъл точният момент. — Погледът ѝ премина по мелето около моста, по стичащите се през долината северняци и стигна чак до постройките на фермата. — Това, както казваше баща ми, е половината от успеха на всеки генерал.
— А другата половина? — попита Лео.
— Да се държи така, сякаш знае, че това е точният момент. — Тя се изправи и изтупа калта от полата си. — Ритър? — Едно луничаво момче пристъпи напред, стиснало уверено тръба в ръка.
— Ваша милост?
— Свири „Напред“.
Тръбата прозвуча оглушително над долината, последва наподобяващият грохот на гръмотевица звук от първите крачки на хиляди мъже в брони.
— Мамка му — каза Прекрасна, отправила мрачен поглед към червеникавия хълм.
Детелината проследи погледа ѝ и усети как сърцето му се стовари в стомаха. Така познатото чувство преди всяка битка до сега. Над билото се показаха върховете на копия, после шлемове, а след тях мъже. Редица подир редица. Съюзническата пехота настъпваше надолу, тежковъоръжена и добре организирана, щеше да ги удари право по фланга.
Гледката, изглежда, не смути ни най-малко Големия вълк. Напротив.
— Прекрасно — измърка той и се нахили като наточен младоженец при появата на булката си. — Повече от прекрасно, мамка му. Сформирай стена от щитове срещу този хълм и да се захващаме с южняшките копелета.
— Прекрасно? Нямаме представа къде е Кучето! — Детелината посочи рязко с пръст към руините на крепостта на другия склон. Дори неговите стари очи успяваха да различат нещо като фигури на покрива на порутената кула. — Ами ако е там с хората си? По-добре направо да свалим гащи и да се нагъзим насреща им!
— Хубаво. — Стаур погледна към моста бавно, спокойно, все едно нямаше бърза работа. В момента там цареше пълна бъркотия, прелитаха стрели, трупове навсякъде, плетеница от копия, дори във водата на потока се биеха хора. А Стаур просто стоеше и почукваше замислено с пръст по нацупените си устни, нищо общо с пълководец, изпращащ на смърт редица подир редица от хората си. Приличаше по-скоро на готвач, който се чуди дали на гозбата не ѝ трябва още щипка сол. А може би точно от такова безразличие към смъртта на хората му се нуждаеше един умел пълководец. — Всички напред. Искам този мост.
Прекрасна изглеждаше стъписана от чутото, и то с право.
— Играеш им по свирката! — каза тя. — Това е капан, мамка му!
Влажните очи на Стаур се извърнаха бавно към нея:
— Естествено, въпросът обаче е кой ще падне в него?
— Ние — кресна Детелината. — При това ще се препъваме в собствените си патки на път към челюстите. Какво ще каже баща ти за това?
— Ще е повече от доволен. — На лицето на Стаур се разтегли вълча усмивка. — Всичко това е негова идея.
— Какво? — замига на парцали Детелината.
Стаур кимна към древната крепост.
— В момента е от другата страна на този хълм, готов да нападне. Глупаците си мислеха, че ще ни сварят със смъкнати гащи. — Той се наведе заговорнически към Детелината. — Да видим сега кой кого ще свари със смъкнати гащи. Хайде, дъртаци! — И той завъртя умело дръжката на меча в ръката си, все едно беше нож за хранене. — Чака ни битка за печелене!
Риккъ никога досега не беше виждала битка и вече знаеше, че не иска и занапред да вижда такава.
Хората на Калдер Черния връхлетяха от всички страни. Порутените стени на крепостта се бяха превърнали в жива маса от човешки тела, плетеница от щитове и тракащи, ръгащи във всички посоки копия. На едно от тях имаше вързано знаме, което сега се беше оплело в ръката на един от воините. Той крещеше яростно и дърпаше ръка, за да се освободи, но вместо това успяваше само да се оплете още повече. Риккъ видя отнякъде да щръква върхът на копие и да убожда скулата на мъжа. Той крещеше ли, крещеше, но никой не чуваше виковете му, дърпаше се назад, но прииждащите зад гърба му го притискаха обратно, лицето му постепенно се наниза на острия връх, потеклата надолу струйка кръв премина в бликаща от раната струя и Риккъ извърна очи.