Видя баща си на стълбите на кулата. Жилите на врата му бяха изскочили, крещеше заповеди, но те биваха удавени в морето от викове от болка и викове на ярост. Можеше ли някой да внесе ред в това безумие? Не, все едно да заповядаш на бурята да спре.
Видя малко момче с къдрава коса, гледаше втрещено, пристъпяше на една страна, после на друга, не знаеше накъде да побегне. Беше пребледняло, със зяпнала широко уста. Риккъ се зачуди дали това момче щеше да умре тук. Зачуди се дали тя щеше да умре тук.
Дъждът се беше усилил, вятърът също, броните се покриха с капчици вода, дългите коси залепнаха по изкривените от ярост лица, пръстта се превръщаше в тресавище от стотиците тъпчещи в нея крака.
— Бутай! — Стената от щитове беше на не повече от десетина крачки от нея. Огъваше се, поддаваше, ръбовете на щитовете стържеха един в друг, ботушите се плъзгаха назад в калта, а мъжете натискаха с всички сили напред. Един се изправи в цял ръст над стената от щитове и замахна отгоре със секира. Преди да успее да нанесе удара, нечие копие се стрелна към лицето му и той залитна заднешком с писък. Започна да се мята, да крещи, кръвта бликна през сплетените на лицето му пръсти.
— Окото ми! Окото ми!
Последва залп от стрели, върховете зачаткаха в камъните около угасналия огън. Един от мъжете се свлече на коляно, лицето му бе изкривено от болка, задъхваше се, а от гърба му стърчеше стрела.
— Внимавай — каза Изърн и издърпа Риккъ зад една от каменните, обрасли с мъх колони с издялани на тях дяволски лица — Внимавай. — Риккъ почувства нещо хладно в дланта си. Видя, че Изърн е натикала нож в нея и тя зяпна острието, сякаш за пръв път виждаше нещо такова.
Мъж с омазана с кръв брада седеше на земята, ругаеше и опипваше с пръсти плувналия в кръв ръкав на другата си ръка, от която секирата му висеше безпомощно. Друг стовари крак върху лицето на един паднал на земята. Отнякъде пръсна кръв и опръска озъбената му физиономия, но той продължи да стоварва крак върху главата на онзи на земята, фрас, фрас, фрас.
— Можеш ли да ми спасиш крака? — Момчето се беше появило отнякъде, русата му коса беше потъмняла от дъжда, парцаливите крачоли на панталоните му бяха подгизнали в кръв. Някакъв мъж бръщолевеше неразбираемо, беше вдигнал ризницата си нагоре, от цепката на корема му бликаше кръв. Лечителката я изтри с парцал, но кръвта моментално бликна отново и колкото и да бършеше тя, кръвта не спираше да блика, нямаше спиране.
Чу се нещо като дълбок стон и стената от щитове се разкъса точно там, където растеше онази хубава туфа трева в стената. Риккъ видя как воините на Калдер Черния нахлуха през пробива в малкия двор на крепостта.
Първоначално бяха неколцина, с покрити с дъждовни капки и пръски кал ризници. Последваха ги още неколцина, нададоха бойни викове и заедно оформиха клин с щръкнали от него като бодлите на таралеж остриета — същински кинжал, готов да прониже отбраната им. На върха му беше мъж със златен обков по шлема и зелено дърво на надрания си и накълцан щит. Той вдигна над главата си секира и хукна право към Риккъ.
Сега беше моментът да побегне, но незнайно защо, тя реши, че вече достатъчно е бягала. Или пък просто лудостта ѝ надделя. Без въобще да се замисли, приклекна, озъби се насреща му и насочи ножа напред да го посрещне.
Чу се дивашки крясък и мъжът извърна глава по посока на шума. Изърн отскочи на един крак от изронените стъпала, копието ѝ описа широка дъга над ръба на щита на мъжа и острието разпра гърлото му. Той залитна още крачка-две напред, кръвта бликна по зеленото дърво, после коленете му омекнаха и мъжът падна по очи. Шлемът със златен обков се търкулна и спря току пред краката на Риккъ.
Тя погледна към стената и видя Тръпката да сече като обезумял, зъбеше се, металното му око проблясваше страховито. Червената шапка пускаше стрела след стрела в мелето. Разпозна още лица, някои от тях на приближените на баща ѝ, свестни хора, мили хора, но сега крещяха с изкривени от омраза лица, натискаха с щитове, сечаха с мечове и секири.
Постепенно затвориха пробива в стената от щитове, малцината пробили бяха обградени и един по един свалени на земята, където бяха довършени кой с копие, кой с ръба на щит, кой просто стъпкан от стоварените отгоре му ботуши. Последният останал на крака беше огромен воин с очукана и вдлъбната на места броня. Той размахваше хаотично секирата си и тя тракаше по дръжките на насочените към него от всички страни копия.