Накрая един от наборната войска се хвърли на гърба му, стисна с една ръка гърлото му и озъбен от ярост, започна да го млати с ножа си. Друг се стрелна отпред, посече го през бедрото и той се свлече на колене. В следващия миг всички бяха върху него, Оксел държеше меча си с две ръце като кирка и млатеше в опит да свали шлема му и да разбие главата му.
Изърн беше тръгнала между падналите на земята воини и притиснала език в дупката от липсващия ѝ зъб, ги пронизваше методично един по един с копието си. Един пълзеше към Риккъ и викаше нещо, половината му лице беше омазано с кал. Тръпката изникна отнякъде, стъпи на врата му и с добре премерен замах на меча си отсече парче от главата му.
Пробивът завърши с камара трупове на земята, смелостта им отиде на халос, но хората на Калдер Черния продължаваха да напират от всички страни. През плетеницата от копия Риккъ видя Гвоздея, беше стъпил на стената, тресеше победоносно секира над главата си. Лицето му беше обезумяло от гняв, смееше се с цяло гърло и крещеше:
— Убийте шибаняците! Убийте шибаняците!
Последва нов залп от стрели. Шумът от битката наподобяваше градушка по ламаринен покрив. В този момент Риккъ видя отново привиденията — сред биещи се, сред убиващите, сред умиращите. Привиденията на биещи се, убиващи и умиращи мъже. Отдавна водени битки може би или предстоящи такива. Тя се свлече, опряла гръб в каменната колона, и когато задникът ѝ тупна в калта, изпусна ножа на земята. Цялата трепереше, затвори смъдящи очи.
Лео стоеше на билото на хълма, гледаше безпомощно надолу, стискаше и разпускаше юмруци.
Това беше най-голямата битка, която беше виждал. Най-голямата битка в Севера след тази за Осранг, в която, както обичаше да повтаря майка му, бил заченат.
След първата вълна на атаката стената от щитове на Стаур Здрачния се беше огънала. Поддаваше, аха да се разкъса, но издържа. Все повече северняци се стичаха по пътя, запушваха пролуките в стената и постепенно бяха изтикали съюзническите редици в самото подножие на червения хълм. Сега сражението се водеше почти по цялата дължина на долината, шумът от сблъсъка се смесваше с този от мелето при моста и отекваше от склоновете.
Ако в този момент Кучето нападнеше по другия склон, всичко щеше да свърши за минути. Северняците щяха да са обградени от две страни, щяха да сразят окончателно съпротивата им и да пленят огромен брой воини. Можеше дори да пленят и самия Стаур, да накарат копелето да коленичи и моли за милост.
Но от Кучето нямаше и следа. Първоначалната радост по лицата на офицерите на билото на червения хълм постепенно премина в тревога, после в мрачно изражение.
— Да му се не види, къде е Кучето? — мърмореше майката на Лео. — Руините на крепостта на отсрещния склон бяха едва загатнати през пелената на усилващия се дъжд. — Трябваше да е нападнал досега.
— Да — каза просто Лео. Устата му беше пресъхнала, не можа да измисли какво друго да каже.
— Нищо не се вижда от този проклет дъжд — продължи тревожно тя.
— Не — отвърна Лео. Той беше от хората, които правеха неща, стоенето на едно място със скръстени ръце, докато другите се биеха, беше същинско мъчение за него.
— Ако не се появи скоро…
Лео нямаше нужда да казва каквото и да било. На всички беше ясно как свършваше това изречение. Наборната войска на Стаур все още се стичаше през долината. Ако Кучето не се появеше на бойното поле, при това скоро, те щяха да успеят да заобиколят по фланга и редиците на Англанд да бъдат разкъсани.
Откъм задния склон се зададе ездач. Северняк, препускаше здраво, целият опръскан с кал.
Майката на Лео тръгна към него.
— Какво става с Кучето? — попита тя, докато мъжът се свличаше от седлото.
— Калдер Черния се появи от гората — отвърна запъхтян севернякът. — Едва ги удържаме в руините. Никакъв шанс да тръгнем надолу.
— Калдер Черния трябваше да е на ден път оттук — прошепна майката на Лео с широко облещени очи.
— Заблуди ни — промърмори Лео. Бяха паднали в собствения си капан. Бяха превъзхождани по численост, поражението им беше сигурно. Той погледна към моста. Там трябваше да е сега, там се печелеха имена, там се пишеха песните, които ще се пеят утре. Ако беше там, щеше да обърне нещата. Знаеше, че ще успее.
Стратегията се провали. Време е за бой.
— Трябва да пуснем резервите — пристъпи той към майка си. Не хленчеше, не се жалваше, просто излагаше факти. — Нямаме избор. Въвлечени сме в битката с всички налични части.
Майка му се вторачи в долината, едното ѝ око заигра, но тя не отговори.