— Отстъпим ли сега, оставяме Кучето на милостта на Калдер Черния. Трябва да се бием.
Тя притвори очи, стисна решително устни, но отново не проговори.
— Майко. — Лео постави внимателно ръка на рамото ѝ. — Войните може и да се печелят от умния, но битките се печелят от смелия. Време е.
Тя отвори очи, пое дълбоко дъх и въздъхна тежко:
— Върви.
Една-единствена дума, но разпали бушуващ огън в стомаха на Лео и той изтръпна от глава до пети. Усети как устните му се разтеглят в огромна усмивка, докато се обръщаше към коня си.
— Юранд — извика и установи, че гласът му трепери от вълнение. — Тръгваме!
Юранд скочи на крака:
— Разбрано! — И той хукна към коня си.
— Лео?
Обърна се. Майка му стоеше, стиснала гневно юмруци на фона на сивото небе.
— Дай им да разберат на копелетата! — процеди през зъби тя.
— Напред! — крещеше Стаур Здрачния. Не си беше направил труда да слага шлем — пълна глупост според Детелината. Но ако не се вижда лицето, как ще знаят хората кой е извършил всичките славни дела и подвизи? — Искам този мост! — Кресна Големия вълк. Косата му беше залепнала за лицето, зъбите му оголени като… като на вълк. — Това е моят шибан мост!
Цареше пълна бъркотия. Стената от щитове беше удържала едва-едва настъплението на Съюза. Беше се огънала, аха да се разкъса, но все пак издържа и сега битката се водеше по цялата дължина на склона. Около моста мелето беше най-гъсто и боят най-свиреп, а над него — златистото знаме на Лео дан Брок. Изкушение, на което Стаур Здрачния не можеше да устои.
— Искам го това копеле! — пенеше се той. — Ще го разпоря от топките до брадичката този млад лъв!
Според Детелината мостът сам по себе си не си заслужаваше труда. Ако не беше дъждът от миналата седмица, човек можеше просто да прекрачи проклетото нещо, дето минаваше за поток, без дори да си намокри краката. Започна да забавя постепенно крачка. Нека Стаур и младите му жребци да водят атаката. Той се беше наситил на битки. Сега е ред на младоците да видят малко битка, да си платят за глупостта, да си научат урока.
Детелината спря, наведе се и се подпря на колене. В следващия миг някой го блъсна отзад и той почти се просна по очи. Извърна се с готова на устата ругатня, но когато видя виновника, се нахили до уши.
— Магуир! — Младокът го изгледа още по-гневно от преди. Все едно го беше сварил да чука майка му, а не просто да си поема дъх от тичането. — Мислех, че ще си отпред при останалите горещи глави, че помпаш име и береш слава.
— Изглежда, е имало нужда да съм тук — отвърна ехидно Магуир, — за да се уверя, че ще се биеш наравно с нас, шибан дърт страхливецо!
— Страхливецът е просто човек със здрав разум и подобаващо уважение към наточената стомана — махна пренебрежително с ръка Детелината. — Най-отпред и в средата на битката не е място за един истински воин.
— К’ви ги дрънкаш бе, мамка му? — изпелтечи вбесен Магуир и накичените по тялото му оръжия издрънчаха заплашително.
— Нямаш място за замах. Там повече народ си отива заради единия лош късмет, вместо от майсторство с меча. Само блъскане и ръгане, пъшкане и за какво, изложен си на милостта на някакви си взети преди часове решения от хора, които никога не си срещал. Проблемът ти е, че си си наумил какъв е светът, само дето той просто не е такъв. — Магуир понечи да избълва поредното си възражение, но Детелината го спря, като се наведе и взе от земята една къса стрела от арбалет. Противна гадинка, с лъскав от дъжда стоманен връх. — Нека ти покажа какво имам предвид. Представи си, че едно от тези копеленца лети право към теб.
— Няма да е никаква битка, ако… — Изтънелият от ярост глас на Магуир секна и очите му се облещиха, когато Детелината го хвана с една ръка за рамото, а с другата заби стрелата в гърлото му. Заби я с такава сила, че върхът ѝ щракна от тила му.
Коленете му се подгънаха и Детелината го подхвана внимателно и го свали бавно на колене. Огледа се, никой не гледаше насам. Умиращ на бойното поле мъж, нищо подозрително в края на краищата. Магуир посегна към един от многото си ножове, но Детелината стисна китката му.
— Предупредих те — каза той и поклати глава. Магуир го гледаше отдолу, от носа му потече кръв. — Бойното поле е опасно място.
Сграбчи омазаната му в кръв ризница, преметна тялото му на рамо, докара едно много тревожно изражение на лицето си и тръгна назад колкото бързо успяваше да ходи. В интерес на истината, не беше толкова бързо, колкото му се искаше. Отдавна не беше носил човек на рамо. След няма и петдесетина крачки се беше задъхал подобаващо. Сигурно тежеше дважди колкото нормален човек копелето с всичките тия остриета по себе си. Ето ти урок, няма значение колко мечове и кинжали си препасал, ако другият удари пръв.