Продължи с мъка по калния път, далеч от моста и свирепата битка на него, покрай стената от щитове по протежението на долината, в обратна посока на бързащите насреща му воини. Откъм склона на хълма продължаваха да се сипят стрели, тревата беше осеяна с тях.
Детелината спря за момент, изскърца със зъби, намести тялото на Магуир на рамото си и продължи напред. Топлата кръв попиваше в ризата му. Продължи напред, нагоре по пътя, покрай крещящ на хората си да се бият по-здраво главатар. Подмина двама носачи с врещящ на носилката мъж. Вървеше така устремено, сякаш нямаше нищо по-важно в момента от спасяването на горкото, пронизано от стрела момче на гърба му. Мъртвите му бяха свидетели, тежка работа бе това носенето на ранен, но той не се отказа и вървя чак до фермата и дървото с обесените на него четирима злощастници, чиито тела все още висяха.
Ранените лежаха на земята покрай къщата, пъшкаха, виеха, молеха за вода, за милост, за майките си. Все неща, за които плачеха ранените, така предсказуеми бяха в това отношение. Тук, при ранените, не се чуваха песни за слава и битки. Прииска му се да можеше да покаже това на Магуир, докато беше още жив. Тогава може би щеше да му повярва. Съмняваше се. Хората обикновено виждаха това, което искаха да видят.
Той свали тялото на Магуир от рамо и го положи на мократа трева до една от лечителките с оплескани в кръв ръце до лактите. Тя хвърли бърз поглед на момчето.
— Този е мъртъв.
Това не беше никаква новина за Детелината. Обикновено когато наръгваше човек, го правеше така, че да не се налага да повтаря, и с годините беше станал доста умел в занаята. Въпреки това той направи една изненадана физиономия.
— Аа, колко жалко. — Подпря се на бедрата си и поклати унило глава. — Каква загуба.
Но какво толкова. Нищо ново под слънцето, беше се нагледал на такива неща.
Изви гръб и погледна назад, откъдето беше дошъл. Битката продължаваше с пълна сила. Кръвопролитието си вървеше в посивялата от дъжд и мъгла долина.
— Мамка му. — Той изтри потно чело. — Докато се върна, там, долу, всичко ще е свършило.
Лечителката не отговори. Беше заета със следващия в редицата от тела — човекът имаше ужасна рана на рамото, от която бликаше и се стичаше на струи по ръката му кръв.
Детелината намери един голям камък, седна и облегна до себе си меча си, все още в ножницата.
— Май по-добре да изчакам тук.
Като мъжете
Лео намота стегнато кожения ремък около китката си, стисна здраво дръжката на секирата и се обърна назад, към ездачите зад гърба си. Дъждът барабанеше по броните, стичаше се на струйки по покривалата на конете. Вдигна високо секирата.
— За Съюза! — изрева той и мъжете закимаха одобрително. — За краля! — Не че в последно време хората наоколо бяха много въодушевени от Негово Величество, но нали така се казваше в такива случаи. — За Англанд! — Този път виковете бяха силни, чуха се ръмжене и гневни викове, удари с юмруци по щитовете. — За жените и децата ви! — Той постави ръка на рамото на Юранд и се изправи на стремената. Искаше да им вдъхне от своя изпепеляващ гняв, от огромното си нетърпение и трескаво вълнение от предстоящата битка. — За чест и слава! — Последва вълна от одобрителни викове, над обвитите в пара визьори на шлемовете изникна гора от оръжия. — И за мъст, мамка му! — Същински рев се понесе над селото. Конете заритаха нетърпеливо с копита калта, мъжете напираха към все по-предно място в колоната, едва се удържаха да препуснат към моста.
— За Лео дан Брок! — Огромната фигура на Глоуард, вдигнал юмрук към небето, представляваше величествена, излязла от легендите гледка. — Младия лъв!
Името му предизвика мощно скандиране и той не сдържа усмивката си.
Колоната потегли в бавен ход по калния път към моста. Прорязаните от дъждовни капки локви закипяха под копитата на конете. Барнива се изравни с Лео и той видя през отворения визьор на шлема огромната му усмивка, от умърлушения, уморен от битки ветеран нямаше и следа. Лео отвърна на усмивката му и смушка коня си. Трябваше да е най-отпред, там беше мястото на един велик пълководец.
Преминаха в тръст. Антоп от едната страна му страна, приведен ниско над седлото, Джин Бързея от другата, вирнал рижа брада. Долината изплува от сивата пелена на дъжда, потокът и двата хълма подскачаха при движението на коня. Между тях беше мостът и струпаните около него хора под гора от копия.