Лео не можеше да сдържи усмивката си. Сега и Юранд беше до рамото му и за него нямаше невъзможни неща. Най-после оковите му бяха свалени! Сега ще поеме съдбата си в свои ръце. Ще си извоюва място в легендите. Също като онези преди него, като Харод, като Касамир. И също като Кървавия Девет.
Преминаха в галоп. Гръмотевична буря от тътен на копита, елитът на армията на Англанд премина в стремителна атака. Но величествена гледка или не, трябваше да признае, че теренът не беше подходящ за конница.
Съюзническите редици се бяха огънали. Бяха изтикани на близкия бряг, бяха разкъсани, мъжете — изтощени от битка, цареше паника. Северняците напираха по моста с бойни викове на уста.
Лео подмина няколко пръснати зад разкъсаните редици съюзнически войници и се насочи към един преследващите ги северняци. Нахилената, пълна с жълти зъби усмивка на мъжа се стопи, когато видя летящия насреща му кон. Той се обърна и хукна, но се подхлъзна и падна. Тъкмо се изправяше отново на крака, когато секирата на Лео се вкопа между плешките му и го просна по очи в калта.
Лео нададе победен вик, чу някъде отстрани и над грохота на копитата и свистенето на вятъра във визьора на шлема си пронизителното подвикване на Антоп. Замахна отстрани, но следващият северняк се хвърли встрани от коня му и секирата пропусна целта си. Изправи се на стремената и замахна от другата страна на седлото, този път не пропусна и запрати един да се търкаля по земята.
Всичко беше така просто. Нямаше го вече изнервящото чакане. Край на пропилените дни. Имаше само сега, това така ужасяващо прекрасно сега.
— Напред! — изрева Лео и осъзна колко безсмислено беше това. Препускаща в стремителна атака конница накъде другаде да тръгне, назад? Двама северняци бяха успели да минат с конете си по моста и той се насочи право към тях. Блъсна с коня си един бягащ северняк, той излетя встрани, където бе прегазен от Барнива.
Лео се вряза с трясък между стъписаните ездачи. Конят му беше по-голям от техните и добре обучен, никакъв проблем да се вреже в тях като рало в земята. Усети приятното трептене в дръжката на секирата, когато острието ѝ отскочи от шлема на единия ездач и остави дълбока вдлъбнатина в него. Продължавайки пътя си надолу, стоманата издумка глухо във врата на коня и животното запреплита крака настрани, пръскайки струи кръв във въздуха.
Лео изви коня си на другата страна. Шлемът му беше горещ от учестения му дъх. Озъби се, изруга и замахна отново. Острието на секирата изби с лекота щита на мъжа, с втория замах се вряза в рамото му и го свали от седлото. От разпорената ризница хвръкнаха стоманени брънки и пръски кръв. Единият крак на северняка остана заклещен в стремето и Лео го посече през бедрото.
В този момент нечие копие се отплесна от щита му, плъзна се със стържене по бронята му и той го хвана и започна да го дърпа настървено, като не спираше да крещи ругатни. Изправи се на стремената, замахна в широка дъга отгоре и стовари секирата точно в средата на шлема на онзи от другата страна на копието.
Видя друг ездач, имаше сребърни пръстени в сплетената на плитки брада и Лео замахна настрани към него. Ударът му пропусна и ръката и секирата му се оплетоха в тези на северняка. Замахна с другата ръка и фрасна с юмрук северняка в лицето и видя как главата му се лашна назад. Беше опиянен. Живееше за това! За това беше роден! За…
— Аа! — Секирата му беше заклещена в нещо. — Ааа. — Острието се беше закачило в ремъците на седло и извиваше ръката му настрани. — Мамка му! — Започна да се бори с кожената връв около китката, но знаеше, че няма да е лесно, беше се постарал да е добре стегната, и сега дясната му ръка беше извита назад, а левият му крак беше заклещен в стремето на коня. Изведнъж кракът му се измъкна от стремето и той се строполи от седлото. Всичко се въртеше, до него се сгромоляса кон и едно от ритащите във въздуха копита перна шлема му.
Замаян, Лео се претърколи настрани. Шлемът му беше влажен, мокър от слюнка. Надигна се на четири крака, изтърси щита от лявата си ръка и започна да размотава кожения ремък от китката на другата. Пръстите му бяха така тромави, все едно вдяваше конец с бронирани ръкавици. Нещо накара и двете му уши да писнат. Всъщност не беше сигурен, че не бяха пищели така през цялото време.
Внезапно дясната му ръка се освободи и той залитна назад. Севернякът със сребърните халки в брадата лежеше на земята до него, с боздуган в едната ръка и затиснат под мъртвия кон крак.
— Копеле! — крещеше той на северняшки. — Копеле! — Замахваше с боздугана към Лео, но не можеше да го достигне. Лео се изправи, олюлявайки се. Покрай него профуча кон и го опръска с кал. Осъзна, че ръцете му бяха празни. Сабя. Трябваше да извади тежката кавалерийска сабя.