Заопипва, затърси дръжката. Тръсна глава, после пак, трябваше да се отърси от замайването. Напипа дръжката, чу тихия звън на стомана, с който острието излезе от ножницата. Посегна да прониже лежащия на земята северняк, но залитна и острието на сабята потъна в калта до главата му.
— Копеле! — онзи удари Лео с боздугана в крака, но в ръката му не беше останала сила, Лео дори не почувства удара през бронята.
Той усети главата си да се избистря. Този път замахът му бе по-добре премерен и острието потъна в гърдите на северняка. Онзи се надигна, почти седна и от гърлото му се откъсна протяжно пуфтене. Дълго, хрипкаво пфууу. Направо смехотворно. Лео изтегли сабята и севернякът се просна по гръб на земята.
Огледа се, не знаеше накъде е обърнат. Виждаше бъркотия през изкривения визьор. Проклетото нещо се беше изкривило при ритника на коня. Главата му тръпнеше. Имаше чувството, че не може да си поеме дъх. Разкопча катарамата, извъртя шлема на една страна и успя да го свали от главата си.
Студеният въздух се стовари като плесница на потното му лице, главата му се проясни отведнъж и яростният рев на битката го връхлетя с пълна сила.
— Лео! — Някой го хвана за ръката и Лео почти замахна със сабята, но тогава видя Барнива, също останал без кон и целият опръскан с кал. Навсякъде наоколо имаше мъртви коне. Мъртви мъже. Ранени. Натрошени оръжия и снаряжение. Лео се наведе сковано и вдигна един щит от земята. Кръгъл, дървен северняшки щит. Напъха ръка в ремъците. Видя един северняк да пълзи с щръкнало от гърба му пречупено копие. Лео замахна и разцепи главата му.
— Прегрупирай се! — изрева той. Не знаеше на кого крещи, нито дали имаше някого освен него и Барнива, който да се прегрупира. Няма значение. Ще се справят — само двамата с него, но пак ще се справят. Сам ще се справи, ако трябва.
Дъждът се усили, едрите капки барабаняха по бронята му, попиваха във ватения жакет под нея и го превръщаха в леденостудено палто от олово.
— Към моста! — И той затътри тромаво крака натам, накъдето предполагаше, че се намира мостът. Надяваше се, че някой го следва. Стига вече отстъпление.
Зърна знамето си — златист лъв на бял фон — висеше подгизнало над близкия край на моста. Малко по-нататък, над другия му край, видя флага на Стаур Здрачния — озъбена вълча паст на сив фон. Лъв се би с вълк в кръг от кръв и лъвът победи.
Оголил зъби, Лео зацапа през калта. Земята пред моста бе превърнатата в кално тресавище от хилядите настъпвали и отстъпвали по нея крака. Тук боят е бил най-настървен. Земята беше осеяна с трупове. Мъртви и от двете страни. Някои от телата лежаха неподвижно, други помръдваха, пълзяха, драпаха по земята. Стиснал зъби, Лео тръгна покрай тях, през тях право към моста. Главата му тръпнеше при всяка крачка.
— Лео!
Барнива го сграбчи и дръпна рязко надолу, пред главата му изникна щит. Нещо изчатка в него. Стрела. Друга отскочи от бронята на рамото на Барнива, няколко се забиха в земята покрай Лео. Някой падна, стиснал с ръце гърлото си. Лео надникна над ръба на щита и видя коленичилите в дълга редица стрелци пред моста. Поставяха стрели в лъковете си.
Барнива беше седнал на земята.
— Ло — каза той. Звучеше като пиян, заваляше думите.
От лицето му стърчеше стрела. Беше точно в трапчинката между окото и гърбицата на носа му. Изглеждаше така нелепо. Почти като на шега. Спомни си как като деца пъхваха дървен меч под мишниците си и се преструваха на убити. „Аа, наръган съм, наръган съм!“.
Само дето това тук не беше на шега. Склерата на Барнива беше почервеняла. Окото му беше плувнало в кръв.
Лео го подхвана, когато той политна заднешком.
— Лъ — каза Барнива и извърна око настрани към Лео. Другото остана вторачено в стрелата. На лицето му се изписа учудване.
— Ъъ. — От мястото, където стрелата изчезваше в лицето на Барнива, рукна кръв и се стече като червена сълза по бузата му.
— Барнива? — каза Лео, но той не помръдна. — Барнива? — Беше мъртъв.
Лео се изправи. Беше изтръпнал от глава до пети. Полетяха още стрели. Той вдигна сабя. Обзе го изпепеляваща ярост.
— Напред! — Искаше да изреве с пълно гърло, но вместо това излезе някакво протяжно врещене.
Чу викове зад гърба си. Разпозна гласовете на Глоуард, на Джин, на Юранд. Всички крещяха. Тичаха към моста и Лео хукна с всички сили. Покрай него профуча стрела. Друга отскочи от стоманения му нагръдник.