Тази информация беше толкова полезна, колкото и неочаквана, но Орсо се постара лицето му да не издаде никаква емоция. Беше му раздадена добра ръка и сега оставаше само да подлъже останалите играчи да хвърлят колкото може по-големи залози на масата.
Малмър знае, че не разполага с много, за да се пазари. Ако му предложите прекалено много, ще стане подозрителен. Първоначално се страхуваха, че войската ще нахлуе директно в града. Сега се страхуват, че ще продължите обсадата и ще ги принудите с глад да се предадат. Смята Ви за арогантен лъжец. Съветът ми е да бъдете откровен с него и да му покажете уважение. Търсете мирно разрешение на ситуацията, не демонстрирайте самонадеяност. Същевременно откажете всичките им искания и им дайте да разберат, че знаете, че времето е на Ваша страна. Мисля, че ако предложите амнистия на Трошачите, те ще се предадат. Той знае, че на повече не може да разчита така или иначе.
Следваха изброени в колона исканията на Трошачите: промяна в работното време, контрол на надниците, цена на хляба, подобрение на условията на живот, все неща, които Орсо не просто не можеше да гарантира, а дори не разбираше.
Началник Пайк протегна една ръка, покрита от сбръчкан като стара кожа белег от изгорено.
— Може ли, Ваше Височество…
— Не може. — Орсо сгъна листа, прокара нокът върху прегънатия ръб, после прибра писмото във вътрешния джоб на куртката си.
След това се усмихна — винаги подхождай с усмивка — и се наведе напред, все едно с Малмър бяха стари приятели. Все едно се бяха събрали просто да си побъбрят, а не да решават съдбата на хиляди.
— Господарю Малмър, мисля, че сте честен и справедлив човек, искам и аз да бъда честен с вас. Няма да ми представлява никаква трудност да ви обещая каквото поискате, но не смятам да обиждам интелигентността ви, като го направя. Истината е, че Висшият съвет не е в настроение да преговаря с вас, и дори и да се съглася с всичките ви искания… — Орсо се усмихна и разпери безпомощно ръце точно както правеше, когато бе притиснат до стената от отритнати любовници, изнервени кредитори или възмутени правораздаватели. — Аз съм просто принц. Нищо няма да спре баща ми или пък съветниците му да откажат да изпълнят каквото съм ви обещал. Честно казано, подозирам, че именно затова изпратиха мен тук. Подозирам също така, че вие… знаете това.
— Защо тогава си губим времето тук? — викна Херон.
Форест някак бе успял да докара още по-траурно изражение на белязаното си лице.
— Войската е готова, Ваше Височество, чакаме само заповедта ви да влезем в града…
— Последното, което искам, полковник Форест, е още кръвопролития — каза Орсо и вдигна успокоително длан. Това поне го умееше. — Всички тук сме граждани на Съюза. Всички сме поданици на баща ми. Просто отказвам да повярвам, че не можем да намерим мирно разрешение на проблема.
Може и да не беше прекарал много време в преговори за живота на заложници, но в това да убеждава хора, че може да му се има доверие — в игрална зала, спалнята на дама, в магазина на лихвар — имаше огромен опит. Вгледа се в очите на Малмър, заговори тихо, усмихна се миловидно — самата невинност.
— Наясно съм, че архитектът на тази злощастна ситуация е… началник Ризно. Забелязвам също така, че той не е сред нас в тази стая. Може би защото с нарастване на опасността отдадеността му на каузата се е изпарила? — Стори ли му се, или лицето на Малмър потрепна едва при споменаване на името. — Познавам този тип хора. Ще бъда откровен, познавам ги от огледалото си сутрин. Хора, които забъркват кашата и оставят на друг да оправя бъркотията им.
Орсо отбеляза, че никой не се завтече да го разубеждава, разочароващо, но факт. Но същевременно никой не се притече на помощ и на Ризно.
— Знам какво е… — той погледна един по един тримата с изпълнени със съчувствие очи — да понесеш вината на друг. Оценявам факта, че тези, които са останали в града, са онези, които наистина ги е грижа, и са останали, за да опитат да поправят грешките. Онези, които забъркаха тази каша, ще бъдат открити и наказани, в това ви уверявам.
— О, по този въпрос спор няма — изсъска Пайк.
— Но аз нямам намерение да наказвам вас за техните престъпления. Това, което ме тревожи в момента — единствената ми грижа в момента — е безопасността на всеки мъж, жена и дете във Валбек. Всеки човек в града, без значение от коя страна на барикадата стои. Мога да отнеса исканията до баща си. Мога да уредя да бъдат прочетени пред Висшия съвет. Но в края на краищата не е тайна нито за вас, нито за мен, че не мога да обещая, че ще бъдат изпълнени. — Орсо пое дълбоко въздух и въздъхна. — Мога обаче… да ви обещая амнистия. Пълна амнистия за всеки Трошач, който се предаде до залез-слънце утре, и при условие че всички заложници ще бъдат освободени живи и здрави. В момента, в който това е факт, снабдяването на града с храна ще бъде възобновено.