— Ваше Височество — скочи Пайк, — не можем да допуснем предателите…
Орсо го накара да замълчи с вдигане на ръка, без да откъсва очи от тези на Малмър.
— Алтернативата, за съжаление, е да заповядам на полковник Форест да продължи обсадата на града. Нямам належаща работа, мога да чакам колкото дълго се наложи. Но когато се стигне дотам да се предадете, а това е неизбежно, тогава ще се предадете на началник Пайк, не на мен.
Изражението на обезобразеното лице на началника определено не беше от вдъхващите надежда. Малмър се облегна бавно назад и се вгледа изпитателно в очите на Орсо.
— Защо да ти вярвам?
— Разбирам защо не бихте ми се доверили. Но предвид обстоятелствата, намирам предложението си за повече от щедро. Знам, че на повече не сте и разчитали.
Малмър хвърли поглед на Херон. После на Тюфел. И двамата седяха с каменни изражения на лицата.
— Трябва да обсъдя това с другите.
— Разбира се. — Орсо се изправи и подаде ръка на Малмър през масата. Възрастният мъж я изгледа за момент, после я стисна в огромната си длан.
Орсо удържа мощното му ръкостискане:
— Но настоявам да получа отговор днес, до залез-слънце.
— Ще го имате. — Малмър се замисли за момент. — Ваше Височество.
Той излезе и се отправи с тежка походка към вратите, последван моментално от нервния си съратник. Столът на Тюфел изстърга шумно по пода, докато тя се изправяше. Жената изгледа за последно Орсо с неприкрита ненавист и също тръгна към вратата. После вратата се затвори.
— Великолепна работа, Ваше Височество. — Едва повдигнатите вежди на Пайк подсказаха изненадата му и Орсо не можеше да го вини за това. Той самият имаше изключително ниско мнение за себе си, защо да очаква повече от околните? — Доста майсторски изиграно.
— Да си призная, получих значителна помощ. — Орсо извади писмото от джоба си. — От жената с лице като брадва.
Пайк изчете внимателно изложената стъпка по стъпка стратегия в писмото.
— Значи тя е човекът на архилектора в града.
— Няма съмнение по въпроса. Изглежда, е успяла да спечели доверието на Трошачите.
— Впечатляващо. — Пайк извърна поглед към вратата. — И сега на преценката ѝ е заложено толкова много.
— Така е, началник. — Орсо се замисли отново за Савин и тревогите го налегнаха с пълна сила. Сама в града. Заложник? Труп? Направи болезнена гримаса. Усети надигащото се главоболие.
Май все пак не е чак толкова рано за едно питие.
Да стиснеш юздите
Още не се беше зазорило и студеният въздух щипеше носа на Риккъ и караше дъха на ранените да излиза на големи кълба.
Зачуди се колко ли бяха налягалите по поляната ранени. Сто може би. Или повече. Прегърбените и омазани с кръв лечителки минаваха от човек на човек, шиеха и превързваха рани, наместваха кости, раздаваха храна, вода и колкото можеха, утеха. Но тя не беше много.
Над поляната се носеше басово жужене, но не като това около цветен храст, който пчелите просто не можеха да оставят на мира, това тук излизаше от устите на ранените — мърморене, скимтене, пъшкане и хленчене. Болезнен хор. Потискащо преживяване. Риккъ потрепери и се сгуши в кожената яка на наметалото.
— По-високо, казах.
— Извинявай. — Рамото я болеше, но тя вдигна факлата още по-нагоре. Напъхала върха на езика си в дупката на липсващия зъб, Изърн шиеше съсредоточено раната на рамото на момчето. То беше захапало дървено трупче и бе стиснало очи, а по бузите му се стичаха сълзи.
— Не си те представях като лечителка — каза Риккъ и направи гримаса, когато Изърн попи кръвта от раната с парцал, но тя изби отново.
— Не си, а?
— Не мислех, че имаш някаква нежност в себе си.
— Нежност? Ха! Ако си ранен, последното, което ти трябва, е нежен лечител. — Изърн заби отново иглата и момчето изхърка. — Ако си ранен, нежният лечител може да е последното, което ще видиш. Добрите лечители са по-корави и безмилостни от добрия воин. Тяхната работа е по-тежка и с по-мижава отплата.
Една от жените изръмжа одобрително иззад захапания нож.
Изърн вдигна глава и изгледа многозначително Риккъ изпод вежди.