— Добрият лечител, също като великия водач, трябва да направи от сърцето си камък.
Момчето извади дървеното трупче от устата си:
— Имай милост де, спри да я разсейваш.
— Мога да те шия и едновременно да говоря с нея, момче. — Изърн изтръгна трупчето от пръстите му, натика го обратно в устата му и продължи да шие.
Риккъ обходи с поглед стенещите по земята.
— Толкова много ранени.
— И това са най-леко пострадалите. Тези, които има шанс да станат отново на крака.
— Да се чуди човек защо продължават да го правят.
— Кое, да се бият ли?
— Ъхъ, да се бият.
— Може би ще спрат, ако всичките ония именити воини дойдат тук, та да им навра носовете в лайната, които са забъркали, ама да виждаш някакви именити воини наоколо? Не, те не идват тук, щото, разбираш ли, тука не е много приятно. Няма много лъскава, наточена стомана тука, е, с изключение на парчетата, които вадим от раните. Женска работа е това лечението, нали?
Последното прозвуча малко двулично от нейна страна, Риккъ я видя да убива поне петима вчера с копието си, но като изключеше това, беше напълно съгласна с нея.
— Те рушат — промърмори тя, — ние създаваме.
Изърн поклати глава и стисна устни.
— Толкова труд да направиш човек, но не, те за убийците пеят. Кога за последно чу мъж да споменава женско име в песен? Освен в оная, разбира се, дето запяват последно, когато Големият изравнител постави ръка на раменете им и се сетят за майките си.
— Със сигурност има много начини да се оправи този свят — въздъхна Риккъ.
— Много благодаря за голямата мъдрост. — Изърн извъртя с досада очи. — Това, което съм научила за трийсет и шест зими, е, че светът от само себе си няма да се оправи. Искаш ли да излекуваш рана, хващай иглата и почвай да шиеш.
Дали заради всичката тази болка около себе си, но Риккъ се почувства още по-безпомощна.
— Но какво мога да направя аз?
— Ти? Риккъ с дългото око? Видя хората на Калдер Черния да идват, нали така? Вероятно спаси цялата армия. Спаси всички ни, нали така?
— Може би. — В интерес на истината, беше забелязала, че хората я гледаха различно сега. С уважение, което беше приятна промяна. Със страх — не чак толкова приятна промяна, но все пак. С омраза дори. Това последното беше едновременно неприятно и приятно. Никога не беше предполагала, че един ден ще е достатъчно важна, че хората да я мразят.
— Вече не си просто никоя, Риккъ. — Изърн облещи насреща ѝ очи. — Тръгна ти славата.
— Слава? Аз съм никоя.
— Аа, но не са ли тръгнали оттам всички велики водачи? Не започват ли така всички легенди? Обзалагам се, че имаш повече качества да ни поведеш към по-добро бъдеще от мнозина.
— Не съм никакъв проклет водач.
— Естествено, че не си, както се влачиш най-отзад и не спираш да мрънкаш колко си безполезна. По-високо, казах.
— Извинявай. Но да знаеш, че след малко ще трябва да намериш друг да ти държи факлата. Извикана съм на среща по изгрев-слънце. — И Риккъ се изпъчи гордо. — От самата Финри дан Брок.
— Ще иска да използваш женските си хитрини, за да убедиш сина ѝ да не се бие, така ли?
Риккъ увеси отново рамене.
— Ако е опряла до моите женски хитрини, значи е напълно отчаяна.
— Оо, мисля, че си способна на повече хитрини, отколкото предполагаш. Така де, нали точно ти му вкара идеята да се бие в главата? — Изърн извърна очи към нея и ѝ намигна заговорнически.
— Какво?
— С приказките ти за лъв и вълк в кръг от кръв и така нататък.
— Просто казах каквото видях. Ти ме попита какво видях!
Изърн спря и вдигна поглед:
— Не можеш да избираш какво виждаш, но можеш да избираш какво казваш. Преди малко говореше за промяна на света, а сега не можеш да накараш едно момче да размисли? Хайде да не се залъгваме, не е като да има много мисли в главата му така или иначе. — Тя скъса конеца със зъби и посегна към превръзките. — Знам какво си мислиш, че си просто пътник в подскачащата по пътя, останала без кочияш каруца. Че отиваш, накъдето решат подплашените коне, че нищо не зависи от теб. Но знаеш ли какво, ако погледнеш надолу, ще видиш, че юздите са в ръцете ти. — Тя изгледа многозначително Риккъ. — Може би е време да започнеш да ги използваш. А сега вдигни проклетата факла.
Младия лъв по принцип изглеждаше добре, но гневът определено му отиваше. А също пресните белези от битката и дори намусената физиономия. Накратко, в момента Риккъ не можеше да си представи по-добре изглеждащ мъж от него.
Проблемът обаче беше, че двубоите до смърт невинаги се печелеха от по-добре изглеждащия. Всъщност, ако историята беше надежден източник, победителите обикновено бяха грозници. Сигурно просто бяха прекарали повече време в тренировки за разлика от красавците, които си прекарваха времето предимно пред огледалото. Риккъ реши да им спести тези си наблюдения, понеже всички бяха и бездруго достатъчно изнервени. С право. От една страна, Лео беше заложил всичките им надежди за бъдещето в двубой с един от най-опасните мъже в Севера. От друга, той, пословично известен с лошата си преценка, беше единственият, който не виждаше, че това е най-лошата идея на света, отстъпваща единствено на тази да тръгнеш на битка с краставица вместо меч.