Допълнително напрягаше обстановката застаналият в средата на шатрата рицар вестител с навит на свитък пергамент в облечения си с бронирана ръкавица юмрук. Първоначално, когато отметна чергилото на входа и го видя изтъпанен неподвижно в средата на шатрата, се замисли за това откъде ги изнамираха все такива високи копелета за рицари вестители. После се зачуди защо никой не му обръщаше внимание. Чак когато при един от особено гневните си изблици лейди Финри тръгна на една страна, размахвайки ръце, и мина право през него, после още веднъж на обратно, Риккъ осъзна, че лявото ѝ око пареше и рицарят всъщност не е в шатрата. Засега.
Когато видя хората на Калдер Черния да излизат от гората, беше започнала да мисли за дългото око като за благословия. Сега отново виждаше само проклятие в него.
— Не мога да се откажа — нареждаше Лео намусен, белязан, толкова прекрасен. — Какво ще си помислят за мен хората?
Майка му го зяпна с недоумение. Общо взето, от началото на разговора не беше спряла да го гледа така.
— Имаме много по-важни неща, за които да се тревожим в момента, от това какво ще си помислят за теб хората!
Беше ред на бащата на Риккъ и той застана между двамата и постави ръка на рамото на Лео.
— Виж сега, синко. Една от ирониите на живота е, че колкото повече остарява човек и колкото по-малко години му остават, толкова повече се страхува да не ги загуби. На младини всички се мислят за безсмъртни, но… — той щракна с пръсти пред лицето на Лео — животът ти може да свърши просто ей така.
— Знам това! — каза Лео. — Между другото, точно твоите истории за Кървавия Девет ме запалиха толкова по двубоите! Историите за победите му в кръга. Със съдбата на целия Север заложена на…
На лицето на бащата на Риккъ се изписа истински ужас:
— Това бяха предупреждения, момче, не окуражения!
— А хрумна ли ви на вас двамата, че аз всъщност може да победя? — Лео стисна надрани от битката юмруци. — Хората ни са изтощени. Не чакаме подкрепления отникъде, а Скейл Желязната ръка идва със свежи сили! Това може би е единственият ни шанс да си върнем Уфрит. Да спасим протектората!
Бащата на Риккъ скръсти ръце на гърдите си и въздъхна дълбоко, извърна глава и погледна майката на Лео изпод вежди.
— Не мога да отрека, че в това има право.
— Мога да го бия! — Лео застана точно пред рицаря вестител и свитъкът с голям червен печат, който всъщност не беше там, почти опря в лицето му. — Знам, че мога! Риккъ го видя!
Бащата на Риккъ и майката на Лео извърнаха едновременно погледи към нея и тя замръзна на място с отворена уста и ококорени очи, приличаше на спипан с ръка в чужда кесия крадец.
И в този момент осъзна, че Изърн беше права. Какво виждаше и какво казваше, бяха две много различни неща. Нещо повече, не беше необходимо между тях да има прав път, можеше да сложи какъвто си искаше лабиринт от пътечки помежду им. „Съжалявам, Лео, сбъркала съм.“ „Съжалявам, Лео, майка ти е права.“ „Съжалявам, Лео, всъщност лъвът изгуби, отрязаха му топките и ги окачиха на побит в земята кол.“ Хм, май наистина държеше юздите. Май през цялото това време са били в ръцете ѝ. Може би наистина тя бе причината да стигнат дотук, но може би имаше начин да оправи нещата.
Проблемът обаче бе, че някъде най-отзад в съзнанието ѝ, в онова тъмно ъгълче, за чието съществуване досега дори не подозираше, се спотайваше желанието ѝ да види Лео да се бие със Стаур Здрачния. Да види как пролива кръвта на проклетото копеле пред очите на целия Север. Чак тогава тя щеше да получи отплатата, която ѝ се полагаше за баща ѝ, за ранените на онази горска поляна, за мъртвите при пръстта и за всички гадости, през които мина, докато я преследваха из мразовитите гори.
Можеше да си замълчи. Но избра да каже истината.
— Видях лъв и вълк да се бият в кръг от кръв и лъвът победи.