Майката на Лео притисна с пръсти слепоочията си:
— Значи ще рискуваш живота си, ще заложиш на карта съдбата на Севера само защото това момиче е видяло някакви биещи се животни по време на припадъка си?
— Тя видя Гвоздея да излиза с хората си от гората, преди да се е случило — каза с неохота баща ѝ. — Ако не беше казала, сега сигурно щяхме да сме до един при пръстта.
— Мътните да го вземат, Риккъ! — извика лейди Финри. — Не си глупачка! Кажи му, че това е пълно безумие!
— Ами… — Риккъ са заслуша в подрънкването и шума на приближаващи отвън стъпки — шпори и тежки бронирани ботуши — после извърна очи към тавана на шатрата. — Аа, сега разбирам.
— Разбираш какво?
— Няма значение какво мисля аз. Нито вие двамата.
— И защо, ако смея да попитам.
Риккъ кимна към покривалото на входа:
— Той ще ви каже.
Покривалото се отметна, рицарят вестител влезе, привел глава, изправи се и застана точно където беше стоял през цялото това време. Протегна напред ръка със свитък пергамент и висящ под него голям червен печат.
— Милорд Брок — каза той. — Послание от краля.
Всички затаиха дъх, докато Лео разчупи печата и разгъна пергамента. Не беше прочел и два реда, когато вдигна рязко глава и очите му се ококориха.
— Кралят ме провъзгласява за лорд губернатор на Англанд.
Бащата на Риккъ издиша бавно. Майката на Лео направи половин крачка напред.
— Лео…
— Не — каза той. Не повиши глас, но стана ясно, че нямаше да търпи възражения. — Знам, че искаш най-доброто за мен, майко. Но сега трябва да започна сам да вземам решения. Ще се бия със Стаур Здрачния. Нищо и никой няма да ме разубеди.
Лео се обърна и излезе от шатрата.
Рицарят вестител кимна някак глуповато на лейди Финри и последва навън новия губернатор на Англанд. За облекчение на Риккъ отнесе със себе си привидението си от шатрата.
— Е. — Бащата на Риккъ потри замислено наболата си остра брадичка. — Опитахме. — Потупа Риккъ по рамото и също излезе навън.
Лейди Финри се беше вторачила в покривалото на входа на шатрата. Само допреди миг беше командир на армията на Англанд, но с едно движение на писалката на краля бе понижена до просто още една разтревожена за живота на сина си майка.
— Изглежда, беше вчера, когато го кърмех, преобличах и му бършех задника. — Тя извърна поглед към Риккъ и гласът ѝ потрепери. — Той е глупак, който не разбира от нищо, но е роден с пишка между краката и затова му се полага да решава съдбата ни!
Изведнъж тя изглеждаше толкова стара, крехка и безпомощна. На Риккъ ѝ дожаля за нея, съжали за направеното, но беше прекалено късно, не можеше да върне времето назад. Дългото око понякога вижда в миналото. Но не може да те върне в него.
И тя сви рамене толкова високо, че почти опряха в ушите ѝ. Спусна ги и въздъхна обнадеждено:
— Може пък да победи?
Глупашко оръжие
— Проклетият глупак! — процеди през зъби Калдер.
— Ъхъ. — Детелината въздъхна. Вървеше след крачещия гневно през селото Калдер, слушаше и въздишаше. — Проклет глупак.
Мястото гъмжеше от хората на Скейл, свирепи воини, които не отстъпваха пред никого. Но когато виждаха крачещият срещу тях с буреносен облак вместо лице Калдер, отскачаха на мига от пътя му.
— Обичах жена си, Детелина — изръмжа той. — Обичах я повече от всичко на света.
— Ами… хубаво, предполагам?
— Най-голямата ми слабост.
— Аа.
— Обичах я и когато умря, единственото, което ми остана от нея, беше синът ни.
— Оо.
Калдер се насочи към таверната, в която беше установил временно тронната си зала кралят на северняците.
— Угаждах му, разглезих го, Детелина. И в много случаи, когато проклетникът си беше заслужил пердаха, аз виждах в него лицето ѝ и просто не можех.
— Е, сега е малко късно да го напляскаш — промърмори Детелината.
— Ще видим — каза Калдер, блъсна вратата и връхлетя гневно в таверната.
Крал Скейл пиеше. Какво друго да прави? Пиеше и се смееше настървено на разказите за битката, които според обичая с всяко следващо разказване се раздуваха все повече. Племенникът му, могъщият Стаур Здрачния, сдобил се с пресни синини и драскотини, се беше нахилил до уши, слушайки за собствените си подвизи, без да му прави дори впечатление, че са силно украсени. Насядали около тези двама герои, старите и младите воини от свитите ми се къпеха в лъчите на бляскавата победа, която всъщност не бяха спечелили още.
Когато видяха Калдер, невъоръжен, но с лице като наточен кинжал, те се умълчаха.