Устните на Калдер се изкривиха от гняв:
— Не си се бил от двайсет години! Искаш да го гледаш как се бие само защото си мислиш, че така ще си припомниш славните си години. Дебел си като…
— Да, да. Дебел съм като свиня. Прехвърлил съм разцвета на силите си с повече от двайсет години и съм станал за посмешище на мнозина. Но забравяш нещо, братко. — Скейл пъхна палец и повдигна дебелата огърлица. Диамантът в средата ѝ улови оранжевите светлини от огнището и засия. — Аз съм първородният син на баща ни. Аз нося огърлицата му. Аз съм крал! — Той пусна огърлицата и стовари здравата си ръка на рамото на Стаур. — И сега назовавам Стаур Здрачния не само за мой наследник на престола, но и за мой първенец в двубоя. Той ще влезе от мое име в кръга. Той ще се бие за Уфрит и земите между Уайтфлоу и Къск. Точка по въпроса.
Устните на Стаур се разтеглиха в доволна усмивка.
— Може би сега е добре да оставиш воините да поговорят, татко — каза той. — Нищо интересно за теб, ще обсъждаме избора на оръжие за двубоя.
Калдер остана за момент на място и го изгледа с каменно изражение на лицето.
— Воини — изсъска накрая той, сякаш не можа да измисли по-голяма обида, обърна се и излезе от таверната.
Стаур вдигна чашата си.
— Честно, чичо, ама като го хванат понякога настроенията и като почне да блее като овца…
Плесницата прозвуча като камшик. Ударът на Скейл беше толкова рязък и силен, че Стаур изпусна чашата и тя се изтъркаля на пода.
— Да не съм те чул да говориш така за баща си, момче! — озъби се кралят. Дебелите му пръсти се бяха отпечатали на зачервената буза на Стаур. — Покажи малко уважение, всичко, което имаш, дължиш на него! — Скейл замълча, после потупа позлатената топка на дръжката на меча си. — Наречи ме старомоден, но аз винаги съм предпочитал меча. Ти какво мислиш, Детелина?
— Мисля, че мечът е глупашко оръжие.
Стаур разтри буза, присви очи и изгледа чичо си. После погледна към Детелината:
— Носиш такъв на кръста си.
— Така е. — Детелината изчопли нещо от очуканата и надрана топка на дръжката на меча си. — Но гледам да не го вадя от ножницата.
Скейл вдигна ръце и поклати невярващо глава:
— Вадиш си хляба, като учиш хората да използват мечове?
— Плащат ми да ги уча, но първият ми урок винаги е „Не налитай на бой“. Тръгнеш ли срещу някого с меч в ръка, той ще те види, че идваш. А види ли те човекът, когото си тръгнал да убиваш, че си тръгнал да го убиваш, значи не правиш нещата както трябва.
— В кръга няма къде да се криеш. — Стаур извърна пълния си с отвращение поглед от Детелината. — В кръга другият е винаги готов.
— Ето защо човек трябва да стои далече от мечовете и още по-далече от кръга. Пари, земя, слава, приятели, името си дори — те не са важни, забрави ги и си спаси живота. С време и труд те се печелят наново. — При него се получи, нали? Изгуби име и си спечели ново. Все още помнеше сладкото ухание на детелините, докато лежеше в кръга и чакаше края. — Но никой не е победил Големия изравнител. Никой не се е върнал от пръстта.
— Думи на страхливец — изсъска Стаур.
— Живият страхливец може да се сдобие с кураж един ден. Мъртвият герой обаче… — Детелината обичаше да говори, но понякога тишината казваше повече от думите. И той замълча и се усмихна. — Без значение. Нека да е твоята, Големи вълчо.
И той последва Калдер Черния и излезе навън.
За надеждите и омразата
— Напъхаха го в сандък — каза Юранд и се загледа унило в огъня.
— Кого? — попита Глоуард.
— Барнива. Изпратиха го обратно на семейството му.
Бързея направи болезнена гримаса, опипвайки голямата синина, с която се беше сдобил в битката.
— Ми така правят, нали? С мъртвите.
— Затрупаха го със сол, но си мисля, че докато стигне дотам, ще е станал на нищо…
— Вие какво, съревновавате се кой да заеме мястото му ли, кой ще е следващият изморен от битките ветеран? — скастри ги Лео. Не му харесваше накъде отиваше разговорът. Не искаше да мисли за смъртта на Барнива. Нито за това каква част от нея може би беше по негова вина. — Чака ме двубой. Утре мен може да слагат в сандък!
— Защо? — попита Бързея и челото му се сбръчка от учудване. — Къде ще те пращат теб, майка ти е тук, в лагера.
Лео изскърца със зъби.
— Искам да кажа, че сега трябва да се съсредоточа. Жалко за Барнива. Беше смел мъж. Добър приятел. Винаги до теб в нужда. — Усети как гласът му потрепери. — Ако не беше вдигнал щита си пред мен… — Може би щеше да е още жив. Сега всичките му досадни предупреждения за ужасите на войната изглеждаха мъдри слова. Лео не беше предполагал, че някога ще му липсват. — Жалко, много жалко за Барнива, но ще го оплакваме по-късно. Сега трябва да направим каквото трябва, за да не е напразна саможертвата му. Неговата, на Ритър и на всички останали… — Проклятие, гласът му пак затрепери. Обзе го гняв. — Има нужда всички да се съсредоточите сега. Трябва да избера какво оръжие да внеса в кръга. Животът ми може да зависи от този избор.