Юранд вдигна глава и се оживи:
— Съжалявам. Но просто… — И той се умърлуши отново и увеси рамене. — В сандък.
— Копие — каза Антоп. — Има обхват, бързина, финес…
— Финес? — Бързея се изсмя и поклати глава. — Кръгът не е място за финес.
Глоуард извъртя с досада очи, все едно по-голяма глупост не беше чувал.
— И като се промуши Здрачния под тая сопа, която ти използваш, тогава какво?
— Контрааргументът ви, господине? — Антоп повдигна изискано вежда. — Нека позная, огромна секира? Да, огромна, по-тежка от него самия секира, която да завърти два пъти, преди да остане без дъх, прав ли съм?
Глоуард изглеждаше засегнат от сарказма му.
— Ами правят и малки секири…
— Копието е прекалено тромаво за двубой в ограничено пространство. — Бързея изкриви лице и потри отново синината на бузата си. — Секирата е просто оръжие, здраво и надеждно, подходящо за близък бой.
— Ако става дума за близък бой, мечът предлага повече разнообразие. — Антоп описа с жест всяко движение. — Наръгваш, посичаш, промушваш, удар с дръжката.
Глоуард за пореден път извъртя очи.
— Хайде пак старият удар с дръжка. Мечът е очевиден избор, предсказуем е, ще има поне един меч в кръга.
— Мечът е класика.
— Пропускате нещо важно — прекъсна ги Лео. — Никога не знаеш дали ще се биеш с каквото си внесъл, или ще го дадеш на противника си и ще се биеш с каквото той е донесъл. Затова ти трябва нещо, с което си добър, а копелето не е.
Глоуард сбърчи чело:
— Нещо като…
— Не знам. Ето защо питам вас!
— Може би трябва да питаш някого, който е умен. — Бързея беше пъхнал пръсти в устата си и пробваше дали един от зъбите му се клати. — Като майка ти например.
— В момента отношенията ни са малко обтегнати — каза Лео и се намуси. — Тя не е много ентусиазирана от цялата тази работа с двубоя.
Настъпи мълчание. Антоп и Глоуард се спогледаха. Юранд се наведе напред и погледна открито Лео в очите. Мразеше, когато той правеше така, изглеждаше толкова убедително.
— Мислиш ли… не знам… че може би е добра идея да я послушаш?
— Сериозно? Сега?
— Ами тя е най-добрият тактик, когото съм виждал…
— Значи не мислиш, че мога да се справя?
— Никой не вярва в теб повече от мен! — Юранд се покашля, огледа се сконфузено и се дръпна леко назад. — Повече от нас. Но двубоят е… прекалено голям риск. Всичко може да стане. Аз просто не искам… ние, ние не искаме да… пострадаш. — Гласът му го предаде и той изграчи едва-едва последната дума. Сякаш не успя да каже каквото мислеше: „да умреш“. Не беше тайна, че в кръга имаш два изхода, победа или Големия изравнител.
— Добър ли си с бич? — попита Антоп.
Лео го зяпна учудено:
— Ти сериозно ли?
— Веднъж видях една гуркулка да избива мечовете от ръцете на мъже. В едно представление. Извика ги от публиката и… е, беше страхотна гледка. После изведе едно момиче и го разсъблече с бича, без да го докосне, свали му половината рокля. — Споменът го накара да се усмихне.
— Предлагаш значи да разсъблека Стаур Здрачни в кръга, така ли? — попита Лео.
— Не, но… нали каза… нещо, което другият да не може да използва, та си помислих…
— Да имах аз бич, така щях да ви опердаша. — Риккъ се зададе откъм огъня. Клатеше глава и въртеше из устата си топчето дървесна гъба. Лео се зарадва да я види. Особено много. С дългото око или не, но тя винаги виждаше нещата ясно, никакви глупости не ѝ минаваха и винаги говореше направо. Показа му, за да види истината, нали? Мъртвите му бяха свидетели, имаше нужда от малко яснота в момента, трябваше да си прочисти главата.
— Говорим за оръжия, жено — изръмжа сърдито Глоуард.
— Чух… мъжо — отвърна Риккъ, — чух също, че говорите със задниците си. Не е толкова важно какво внасяш в кръга като оръжие, колкото е важно какво внасяш тук. — Тя почука с пръст по главата си. — Съмнявам се, че можете да помогнете много с първото, а за второто съм сигурна, че си нямате и най-малка представа и само ще навредите.