— И в колко двубоя си се била ти? — попита възмутен Джин.
— В толкова, колкото вие тук, взети заедно — отвърна Риккъ. — Хайде сега да ви няма, трябва да поговоря с този боец тук.
Дали защото бяха свикнали да бъдат командвани от майката на Лео, дали защото Риккъ беше заела от властното ѝ поведение, но те се надигнаха послушно и започнаха да си събират нещата.
— Но да не се отдалечавате много, ей! — провикна се след тях Риккъ. — Утре ще трябва да държите щитове за него!
— Какви те прихващат? — попита я Лео.
Риккъ подсмръкна мощно и халката на носа ѝ потрепна.
— Изърн каза, че е време да хвана юздите.
— Аха, значи съм кон, така ли?
— Точно така. И имаш нужда от малко пришпорване.
— Това обикновено е работа на майка ми. — Мисълта за предстоящия двубой до смърт го споходи отново и той усети нов прилив на тревога. — Но когато най-много се нуждая от нея, никаква я няма.
— Тъжна история, да, но се боя, че тя вижда нещата иначе. Свикнала е да командва, Лео. И сега се чувства безпомощна. И изплашена, предполагам.
— Изплашена, тя? Аз ще се бия утре с Големия вълк. А тя просто трябваше да е тук, до мен!
— Слушам те от седмици да се оплакваш, че вечно ти диша във врата. И сега, когато най-после излезе от сянката ти, ти липсва, така ли? Мътните го взели, Младия лъв иска мама.
Лео въздъхна дълбоко:
— Права си. Цял живот съм искал това, да се бия в кръга. — Той се хвана за главата. — Да му се не види, Риккъ, защо ми е притрябвало да се бия в кръга?
Тя хвана китките му и дръпна ръцете му надолу.
— Никой не помни как е бил спечелен един двубой, само кой го е спечелил. Ще се биеш здраво.
— Добре.
— Ще се биеш подло.
— Да.
— Лъвът победи вълка.
— Знам.
— Не, не знаеш. — Тя взе лицето му в шепите си. — Лъвът победи вълка. Видях го. — Огромните ѝ, светли очи бяха изпълнени с увереност и това го обнадежди. Вдъхна му кураж. Отново беше себе си. Младия лъв! Тя се оказа всичко, от което се нуждаеше преди двубоя. Извор на вяра и увереност насред пустиня от съмнения и колебания. Беше точно както казваха хората, че всеки свестен мъж се нуждае от свястна жена до себе си. Или под себе си.
— Мамка му, колко те обичам — каза той. Веждите ѝ подскочиха. Неговите също. Защо каза това. Май щеше да се окаже права майка му, най-малката емоция го изваждаше напълно от равновесие. — Искам да кажа… нямах предвид обичам в смисъл на обичам — взе да заеква Лео. А какво имаше предвид тогава? Как се нарича жена, когато ти е любовница и близък приятел едновременно? Не му се беше случвало досега. — Или… може би имам предвид точно това.
— Обещай ми нещо тогава. — Тя постави ръка на тила му, придърпа лицето му към своето и носовете им почти опряха един в друг. — Обещай ми, че ще убиеш копелето.
Лео оголи зловещо зъби:
— Обещавам. Нали това е смисълът на двубоя, да убия копелето. Ще го направя за теб. За Ритър. За Барнива… — Той се усмихна. — Мечът на Барнива. Това ще внеса в кръга.
— Добър избор, предполагам.
Тъгата го налегна отново, когато извърна поглед към моста и тревогите не се забавиха да я последват.
— Надявам се на мен да донесе повече късмет, отколкото на него.
— Ти нямаш нужда от късмет. — Риккъ изви главата му настрана и го целуна нежно, после настоятелно, вдъхваща кураж целувка. — Видях го.
Хората вече се събираха на мястото. Явно пролетите вчера реки от кръв само бяха изострили повече жаждата на мъжете за още. След собствената си загуба в кръга Детелината беше изгубил апетит за двубои, но бе поканен да държи щит от името на наследника на трона на Севера, а това минаваше за голяма чест. Беше разумно поне да се появи навреме.
Недалеч от моста, където битката беше най-свирепа, бяха очертали кръг от побити в пръстта колчета и намотано около тях въже. Бяха окастрили тревата в широкия шест стъпки кръг почти до земята. Дърводелците бяха вдигнали набързо дървени платформи, за да има откъде големците да не пропуснат нищо от двубоя, който щеше да реши съдбата на Севера. Бяха сковали пейки на тях, за да има къде да намърдат задници Калдер Черния и Скейл Желязната ръка, Кучето и лейди Брок. Достатъчно близко, за да не пропуснат и капка хвръкнала във въздуха кръв. Така де, ще е срамота просто да падне незабелязана на земята.
Времето също беше добро. Синевата избледняваше към хоризонта в далечината, слънцето слизаше бавно над билата на хълмовете. Ято гъски крякаше високо в небето, летеше на юг и не даваше пет пари за човешките деяния по земята. За тях бе все едно кой ще спечели и кой ще изгуби, кой ще живее и кой ще умре. Успокоителна мисъл, че утре гъските пак ще шляпат с криле и ще крякат в небето, без значение кой беше спечелил двубоя. Съмняваше се обаче, че онзи, който свършеше с меч в задника, щеше да се съгласи с него.