Мъжете, които държат щитове около кръга и чиято работа е да не пускат никого да не излезе от него, преди да е уредена работата със залога, обикновено бяха най-свирепите воини от двете страни и в интерес на истината, някои от младоците го докарваха на свирепост, ако можеше да се съди по погледите, които хвърляха наоколо. Възрастните се бяха нагледали на двубои и пестяха смъртоносните погледи за когато наистина имаше нужда от такива. При все че бяха на различни страни, някои от воините на Кучето и Скейл си бъбреха като стари приятели. Детелината познаваше повечето. Червената шапка и Оксел, Плочата и Брод Тихия, Лемун Кредата от поречието на Яус и Грегун Празноглавия от западните долини. Видя и Гвоздея с щръкнала нагоре като пискюла на магарешки бодил бледоруса коса. Беше превързан на няколко места и по превръзките му беше избила кръв.
Странно как допреди няколко часа щяха да се изтрепят един друг, а сега си бъбреха, все едно нищо не беше станало, седяха рамо до рамо и лъскаха металните обкови на щитовете си, припомняха си стари битки, вчерашната също, умуваха за предстоящите. От друга страна обаче, имаха много повече общо с именитите воини на врага, отколкото с обикновените хора от своята страна.
— Най-самотната професия — промърмори под нос Детелината. Е, пастирите също не срещаха много нови лица в работата си, но от тях поне не се очакваше да убиват малкото си стари приятели.
— Джонас Стръмното. — Детелината се сепна и извърна рязко глава по посока на хриптящия глас. Чувайки това име, изпита смесица от страх и вълнение. До него стоеше едър мъж с очукан и накълцан щит в ръка. Ветрецът помръдваше дългата му, посивяла коса покрай прорязаната му от белег буза с набола по нея сива брада. Пред такъв белег този на Детелината бледнееше. В средата му, където някога беше имало око, сега лъщеше метално топче.
— И това ако не е Коул Тръпката. Вече не съм известен като Стръмното. Открих, че имаш ли голямо име, хората ти вадят нож просто за да отрежат парченце от него и да го прикачат към своето.
Тръпката кимна и въздъхна уморено като човек, преживял всичко това.
— Светът е пълен с надъхани за слава мъже, така си е.
— И понеже не виждам смисъл да се присъединявам към тях, сега съм просто Детелината.
— Имаше детелини в кръга, а? Когато се би в двубой.
— Имаше. И до ден-днешен замирише ли ми на детелини, се сещам какво е да те бият в двубой.
Тръпката кимна отново и пак въздъхна.
— Трябва да седнем да си поговорим някой ден. Един стар боен кон с друг.
— Не, Тръпка. Ти си боен кон. Аз съм враната, която кълве труповете по бойното поле след битката.
— О, не ме разбирай погрешно, харесва ми преструвката, бива си я. — Тръпката хвърли поглед на Гринуей, който крачеше наоколо така, все едно той щеше да се бие с Младия лъв и победата му беше в кърпа вързана. — Не се съмнявам, че около тебе има достатъчно надъхани младоци, които те взимат за посмешище. — Той се наведе и прошепна в ухото на Детелината. Или по-скоро издиша още по-дрезгаво. — Но и двамата знаем какво си всъщност.
Детелината беше чувал приказките, че Тръпката виждал с това негово метално око неща, които няма как да видиш иначе. Глупости, естествено. Но че се беше нагледал на какво ли не, в това нямаше съмнение. Малцина бяха видели повече от него. В момента сигурно беше най-голямото име в Севера, което още хвърляше сянка по земята. Не му трябваше метално око, за да знае някои работи. Детелината пое дълбоко дъх:
— Е, знаеш как е, играеш с каквито карти ти се паднат.
— Някои от нас, да. Други съм чувал, че теглят ножа на човек с по-добра ръка, за да му вземат картите. Що за боец е този Стаур Здрачния?
— Аз не бих излязъл насреща му.
— Разумният човек гледа да избягва двубоите на всяка цена.
— Особено честния двубой.
Замълчаха и продължиха да гледат събиращите се. Прииждаха хора от Съюза, хора от Севера. Воини, прислужници, жени, скоро, накъдето и да погледнеха, виждаха гъста тълпа.
— А като човек що за птица е? — попита Тръпката.
— Каквото може да се очаква от човек с името Големия вълк. Нищо повече. Ами Брок?