Тръпката сви рамене:
— Каквото може да се очаква от човек с името Младия лъв. Ни повече, ни по-малко.
— Хм. Замислям се понякога, като знаем всичко, защо продължаваме да ги следваме тия копелета.
Шумът се усили, скандиране от едната страна и дюдюкане от другата. Синовете на Бетод си проправяха път през тълпата — най-разнородната двойка братя на света. Скейл Желязната ръка — огромен, затлъстял, накичен със злато и целият усмивка. Калдер Черния — тънък като копие и навъсен като буреносен облак.
— Много се изприказва в последно време за лоялност — каза Тръпката, изпровождайки с поглед двамата мъже, управлявали Севера през последните двайсет и няколко години, които заемаха местата си на пейката на една от платформите до кръга.
— Хм — изсумтя Детелината. — Двамата с теб, взети заедно, сме изредили сигурно една дузина мъртви главатари. И пред вид това, че имаме ръка в кончината на неколцина от тях, мога смело да заявя, че лоялността е прехвалена добродетел.
— Не е зле обаче да има на кого да си верен. — Шумът отново се усили, но този път скандирането и дюдюкането си размениха страните. Един възрастен мъж с дълга коса и остри черти на лицето се изкатери тромаво на платформата от другата страна.
— Кучето? — Изглеждаше сериозно посивял. Дрехите му, косата, лицето му дори. Сякаш животът беше изтекъл от него и от човека беше останала само обвивката, крехка и лека, да го духнеш — ще падне. — Човекът е прехвърлил най-добрите си години.
Тръпката извърна лениво очи към Скейл. Умееше го това Тръпката, без думи да казва много.
— Той поне имаше такива — добави той.
— Вярно. — Детелината въздъхна уморено. — В интерес на истината, уважавам много Кучето. Единственият човек в Севера, който се сдоби с власт и остана що-годе свестен. Останалите — Бетод, Кървавия Девет, Дау Черния, Калдер… между нас казано… — Детелината почеса белега на бузата си и понижи глас: — Съревнование за мястото на най-голямата путка под слънцето, ако питаш мен.
Тръпката кимна бавно:
— Върволица от задници, спор няма.
— Но обикновено задниците печелят, нали така? Наречи ме слабак, но аз лично предпочитам да съм на печелившата страна, а не на губещата, нищо че ухае по-приятно.
— Трябва да си поприказваш с дъщеря му някой ден.
— Чия дъщеря, на Кучето ли?
— Ъхъ. Риккъ. Не мога да гарантирам за уханието ѝ, но си струва да поприказваш с нея. — Той кимна към едно момиче, торба кокали, което се покатери на платформата и се намести между Кучето и някаква бледа жена, която Детелината вече беше определил като лейди Финри, губернатора на Англанд.
Риккъ отметна чорлавата си червеникава коса и виждайки големите ѝ, сиви очи, Детелината вече знаеше откъде я познава. Беше същото онова момиче, което се изтърколи по склона и се строполи в краката му. Момичето от гората, което той пусна да си върви.
— Засякохме се за малко с нея. Не я взех за нещо особено.
— Значи си се объркал.
Безсъмнено, момичето беше хубаво, пък макар и малко чалнато. Имаше някак дивашки вид, нервачка — погледът ѝ не спираше да шари, с изрисуван кръст на едното око и провесена от врата ѝ плетеница от всевъзможни дрънкулки. Приличаше на ученичката на някоя от онези планински вещици, но начинаеща, още не беше почнала да учи заклинанията.
— Шегуваш ли се? — попита той.
— Да ти приличам на шегаджия?
Детелината огледа Тръпката от глава до пети.
— Ни най-малко. Освен това отдавна се излекувах от заблудата, че съм прав за всичко.
— Колкото повече помъдрява човек, с толкова по-голяма охота продължава да се учи. — Едното крайче на устните на Тръпката се повдигна едва, докато гледаше тази Риккъ да ръкомаха оживено. Гордост ли беше това? Нещо повече, това беше най-силната емоция, която показа лицето му от началото на този разговор. И Детелината реши, че човек, способен да предизвика някаква емоция у този безизразен каменен блок, си заслужаваше вниманието.
Държащите щитове започнаха да приближават кръга и народът започна да се трупа зад тях, нетърпелив да намери по-добро място, откъдето да гледа касапницата.
— Кажи, като решиш да си побъбрим, Тръпка, дърто копеле такова. — Детелината взе щита си и тръгна към мястото си в кръга. — Ушите ми са винаги отворени за по-добри идеи как да стават нещата.
Риккъ се беше надявала, че когато зърне отново лицето на Стаур Здрачния, омразата ѝ към него ще се стопи, защото, честно казано, напоследък тя започваше да тежи на раменете ѝ като непосилен товар. Надяваше се, че ще погледне в очите му и ще види, че той не е чудовището, което се хвалеше в гората как щяло да я довърши, което изгори градината на баща ѝ, което изби толкова свестни хора, които тя познаваше. Не, ще види, че е просто човек с надежди и страхове като всички останали. И омразата ще се стопи.