Оказа се обаче, че с омразата е същото като с надеждите — едно го мислиш, а друго става.
Бъдещият крал на Севера крачеше нахакано из кръга под бурните овации на хората от своята страна, наслаждаваше се на хвалбите, на потупванията по раменете, хилеше се мазно като гост на сватба, който беше оправил булката предишната вечер.
— Това значи е Здрачния? — промърмори лейди Финри. Седеше сковано, изпънала гръб, пребледняла — беше повече от очевидно, че невъзмутимото изражение на лицето ѝ е маска.
— Самият той. — Риккъ присви очи. Искаше ѝ се прогледне, да го разгадае. Да открие слабост, която Лео да използва. Да го види мъртъв в кръга.
Но дългото око не се отваряше насила и всичко, което виждаше, бе влудяващата му, самодоволна усмивка, все едно той виждаше в бъдещето и там го чакаха само победи. Той хвърли поглед към нея и усмивката му се разтегли още повече. Отправи се с наперена походка към края на кръга пред нея.
— Ти значи си Риккъ? — провикна се той и я огледа нагло от глава до пети, с отворена наполовина уста и шаващ насам-натам език. — По-хубава си, отколкото те мислех.
Риккъ отвърна с изкривени от погнуса устни.
— Ти пък си точно толкова грозен, колкото очаквах.
— Чух, че си можела да виждаш в бъдещето. Видя ли се вече как ми лапаш патката?
Хората избухнаха в оглушителен смях и Риккъ стисна гневно юмруци.
— Засега само как губиш в кръга.
Той се нахили още повече:
— Тука те хванах, че лъжеш. Може би тогава излъга и за другото. — И той ѝ намигна нагло, преди да ѝ обърне гръб. Намигна ѝ копелето. Усети как кръвта ѝ кипва.
— Не бери грижа — извика тя, скачайки на крака. — Когато Лео те пречупи на две, сам ще можеш да си я лапаш!
Това предизвика смях от страната на Съюза и малко свирепи погледи от държащите щитове за Стаур. Риккъ забеляза сред тях Гвоздея, беше свъсил бледи вежди и гледаше право в нея. Тя се изплю демонстративно към него, но той само се усмихна и ѝ се поклони учтиво.
— Спокойно, спокойно — промърмори баща ѝ, хвана я за лакътя и я смъкна обратно на пейката. — Тежките думи са за глупаците и страхливците. Стаур може да е и двете, но ти не си нито едното, нито другото.
— Ще ми намига на мен тоя чекиджия — изръмжа Риккъ. — Аз ще намеря свиня да го изчука него, копелето мръсно. Ще го видя виснал на трънлив бръшлян, лично ще му тегля кървавия кръст. Аз ще изпратя червата му в кутия на татко му. С благоуханни билки. Да не могат да надушат какво има вътре, преди да са я отворили.
В този момент забеляза как я гледаше баща ѝ и колко тревожно бе лицето му.
— Какво? — сопна се тя и прегърби рамене. — Не мислеше, че мога да мразя някого, така ли?
— Внимавай, само това ще ти кажа. Мразиш ли толкова силно човек, даваш му власт върху себе си.
— Така да е. Но тя ще отиде с него при пръстта. — Дори в собствените ѝ уши гласът ѝ прозвуча прекалено настървено. — Големият изравнител изчиства всички сметки.
Откъм тяхната страна на кръга се надигнаха радостни и окуражителни подвиквания. Лео си проправяше път през тълпата, следван от приятелите си.
Баща ѝ се наведе към ухото ѝ:
— А можеш ли да обичаш някого? — Тя се извърна към него, видимо изненадана. — Аз съм стар, Риккъ. Не сляп.
Едното око на Лео потрепна, когато щитовете се скопчиха с тропот зад гърба му. Сигурно така изглеждаше затворник, когато тъмничарят превъртеше ключа в ключалката. Каза ѝ, че я обича. Тя не мислеше, че той излъга. Просто не можеше да повярва, че ще го чуе да казва, че обича някого другиго повече от себе си.
— Харесвам някои неща у него. — Най-хубавият корем, който беше виждала например. — Други не чак толкова. — Най-твърдата глава на света например.
— И да мразиш нещо в човек, пак можеш да го обичаш. Не е лесно да гледаш някого, когото обичаш, да влиза в кръга.
Риккъ стисна така здраво юмруци, че ноктите ѝ се впиха в дланите.
— Помага, ако мразиш другото копеле повече.
Шумът постепенно утихна, когато Изърн-и-Файл пристъпи в средата на кръга от подкастрена трева с копие в ръка. Тя изчака виковете да утихнат напълно и натика топчето дървесна гъба под устната си.
— Аз съм Изърн-и-Файл! Татко ми Крамок-и-Файл съди двубоя между Фенрис Страховития и Кървавия Девет. Беше всеизвестно копеле татко ми. — Чуха се смях и подвиквания. — Но копеле или не, беше известен! Освен това беше планинец, най-близкото до неутрален, което можеш да намериш в Севера. Аз съм също известна като него. — Тя вирна брадичка и посочи с палец към себе си. — Но с острия си ум и ненадмината прелест. — Хората се разсмяха. — И сега, като планинец, на мен се пада да съдя този двубой. — Тя се ухили на Стаур. — Но съм длъжна да призная от самото начало, че мразя оная путка ей там и не е късно да размисля и лично да я пречукам.