Смехът на тълпата само изнерви повече Риккъ.
— Възхищавам се на честността ти — каза Стаур.
— Дреме ми на мен на какво се възхищаваш, но съденето на двубой е свята отговорност, голяма чест и така нататък, и така нататък, та затова можеш да ми имаш доверие, че ще съдя справедливо.
— Не се притеснявам ни най-малко — отвърна Стаур. — Когато застана над трупа му, няма да има какво толкова да съдиш. Ти само дай знак за начало. Аз ще имам грижа за останалото.
— Уооо, спокойно, момче! — викна Изърн. — Луната обича реда. Първо трябва да се погрижа за представянето на първенците, залога и избора на оръжие. Не бери грижа обаче, няма да се задълбавам в разкрасяване на надутите ви имена повече, отколкото трябва. Ей там, от… — Тя се замисли, изгледа смръщено Лео, погледна ръцете си, после небето, изщрака с пръсти. — Ляво! Отляво на мен е Лео дан Брок, син на Финри дан Брок, новоиздигнат за губернатор на Англанд. Наричат го Младия лъв заради младостта му и огромното му мнение за себе си. Ако е толкова умел с меч в ръка, колкото е красив, чака ни прекрасен двубой за гледане. — Тя посочи с върха на копието си към Стаур. — Което прави онзи тип там Стаур Здрачния, син на Калдер Черния и наследник на огърлицата на Бетод. Наричат го Големия вълк заради… знам ли… заради това, че има най-косматия задник в целия Север, без значение. Той победи Странник-на-портата в двубой, но както всички знаем, човекът беше прехвърлил най-добрите си години. Доволни ли сте?
Лео не отговори, беше приковал очи в Стаур, сякаш не забелязваше нищо друго наоколо.
Все така усмихнат, Стаур сви рамене:
— Бива.
— Копеле, копеле, шибано копеле… — съскаше под нос Риккъ и дъвчеше настървено дървесната гъба. О, как само ѝ се искаше да усети гаденето в стомаха и паренето на окото, да зърне привиденията от бъдещето в кръга. Но засега нищо.
— Следващият въпрос! — провикна се Изърн. — За какво са тръгнали да се избиват двамата идиоти? Предимно мъжка гордост, както си му е редът в кръга, но освен това имаме проблема с черната земя на Севера. И победителят ще получи парче от нея, което наричат протекторат и което се простира от Уайтфлоу до Къск и включва в себе си Уфрит. Ако Стаур Здрачния спечели, земята ще принадлежи на крал Скейл. Ако Лео дан Брок спечели, протекторатът остава за Кучето и в нежната прегръдка на Съюза. Доволни ли сте от залога?
Никой не отговори. От страната на Риккъ никой не изглеждаше доволен от каквото и да било.
— Куче, главатар на Уфрит? — провикна се Изърн.
— Да — отвърна уморено бащата на Риккъ.
— Брок, лорд губернатор на Англанд?
— Да — отвърна рязко Лео.
— Скейл Желязната ръка, крал на Севера?
— Да — изръмжа Скейл и бузите му се разтресоха, когато потисна една надигнала се оригня. Имаше такъв отегчен вид, все едно това му беше третият двубой за днес. — Хайде приключвай вече, жено.
— Напът съм, лоена топко. — Изърн заби рязко копието си в земята и махна с ръка на Тръпката. — Дай ми щита си, хубавецо. — Тръпката се извърна да погледне през рамо и като разбра, че говореше на него, хвърли щита. Изърн го улови във въздуха и го подпря на канта му на земята. — Боя или ремък, Брок? — В интерес на истината, по щита на Тръпката бяха останали само няколко от най-упоритите петна боя, другото беше драскотина връз драскотина и голо дърво.
— Боя — каза Лео. И завъртя щита на ръба му и тълпата започна да крещи, да подвиква. Риккъ чу лейди Финри да поема рязко дъх и я видя да покрива очите си с длани.
— Той ще победи — каза Риккъ.
— Как е възможно да знаеш това?
Риккъ взе хладната ѝ, отпусната ръка и я стисна в своята.
— Той ще победи — повтори още по-уверено тя и опита да не обръща внимание на налегналите я тревоги и съмнения.
Може би наистина можеше да го разубеди. Но за това беше прекалено късно.
Щитът падна и изтрака на земята.
— Ремък — обяви Изърн. — Избирай, Големи вълчо.
Стаур улови за момент погледа на Риккъ и сви рамене с такова безразличие, все едно възможността да загуби не съществуваше.
— Нека той избира.
Лео поклати глава:
— Той да избира.
— Мъже! — Изърн извъртя с досада очи. — На нищо не могат да се решат. Ще се биете с каквото сте донесли тогава. — Тя хвърли обратно щита на Тръпката, измъкна копието от земята и посочи застаналите в кръг мъже със скопчени щитове. — От вас искам да държите двамата вътре, докато не приключи всичко. И без намеси повече, отколкото е прието. — Тя изплю сока от дървесната гъба, избърса уста с опакото на ръката си и кимна доволно. — Да приключваме тогава.