Брок изскърца гневно със зъби, но продължи. Детелината не можеше да не се възхити на смелостта му, но каквото и да казваха по въпроса песните, смелостта не беше най-ценното качество на боеца. Двубоите обикновено се печелеха от по-безмилостния, по-свирепия и непоколебим противник. Все качества, в които Стаур бе ненадминат. С широка усмивка на уста, той скочи напред и замахна в широка дъга отстрани, принуждавайки Брок да отскочи и се блъсне с гръб в стената от щитове.
Детелината подхвана с щита си залитналия заднешком Млад лъв и омекоти сблъсъка колкото можа, после го избута в правилната посока, за да избегне меча на Стаур и избие последвалия му замах.
Съмняваше се, че тази му незначителна намеса щеше да промени изхода на двубоя. Денят се очертаваше като черен за Съюза. Черен ден за Лео дан Брок и близките му. И добър ден за Джонас Детелината, ще си каже човек. Все пак стоеше от другата страна и за един воин победата е всичко.
Само дето от време на време му се приискваше да има куража да застане на вярната страна, дори и тя да е губещата.
Някой беше започнал да бие барабан, ударите бяха бавни, тежки. Ако го видеше кой е, Риккъ лично щеше да удуши копелето.
Мътните да го вземат, какво напрежение. Това противно стягане в гърлото ѝ, задушаваше се, гледайки как двамата се обикалят в кръга — напрегнати, неоткъсващи очи от противника, дебнещи кучета, които всеки момент щяха да се нахвърлят едно върху друго. Риккъ усещаше в изранената си уста вкуса на повърня и страх. Мъжете с щитовете тропаха с крака, ревяха с пълно гърло.
Мътните да го вземат, каква безпомощност. Идеше ѝ да закрещи. Идеше ѝ да удари нещо. Да отскубне халката от носа си. Никой, какъвто и оптимист да беше, не можеше да се съмнява, че Лео ще умре в този кръг, и тя не можеше да направи нищо.
Тълпата се държеше така, все едно беше на панаир. Имаше покатерили се на дърветата деца, които седяха по клоните и зяпаха с ококорени очи. Скейл, огромният, тлъст като свиня крал, се заливаше от смях, лочеше от проклетия си бокал и пак се смееше. Тлъста планина от сланина.
— Как могат да се смеят на това? — прошепна лейди Финри.
— Не те са изправени пред Големия изравнител — отвърна бащата на Риккъ с каменно изражение на лицето.
Единственото по-лошо от страха, който изпитваше в моментите между сблъсъците на двамата, беше умопомрачителният ужас от самия сблъсък, който — всеки път шокиращ и светкавичен — я караше да замижи при всяко движение, караше задника ѝ да се стяга при всяко проблясване на стомана. Беше се вкопчила с една ръка в пейката като в седлото на необязден кон. С другата стискаше до посиняване леденостудената ръка на лейди Финри.
Знаеше, че само за миг може да изгуби всичко — любимия си, дома си, бъдещето си. Понякога хората са корави, оцеляват въпреки глад, студ и разочарование, понасят бруталния пердах на съдбата и се изправят отново, по-силни от преди. Но понякога са толкова крехки. Не се иска много, за да отиде човек при пръстта. Едно заострено парченце стомана е достатъчно. Мъничко лош късмет. Една-единствена непремерена дума.
Тя ли направи това? Нейна ли е вината, че се случи?
Ахна и подскочи на пейката, когато Здрачния скочи напред и в последния момент смени посоката. Звън на стомана, втори, трети, Лео замахна към него, но беше прекалено бавен, Стаур се шмугна ловко под удара и мимоходом изтегли острието на меча си през бедрото на Лео, който залитна напред.
— Не. — Риккъ усети как цялото тяло на лейди Финри се разтрепери, и тя стисна още по-силно ръката ѝ. Опитваше се да е силна и за двете, но истината бе, че не ѝ бяха останали сили за себе си дори. Озъби се, вторачи се в наглата усмивка на Стаур и опита да обърне страха и вината си в гняв. Трябваше да направи нещо.
По-скоро ще спреш прилива, отколкото ще отвориш насила дългото око. Но от опит глава не боли.
Риккъ притисна юмруци върху коленете си и се наведе напред. Отказваше да мигне. Вторачи се така свирепо в тревата, сякаш можеше със свирепост да прогледне в бъдещето. Насили проклетото око да се отвори.