Може би просто виждаше каквото ѝ се иска да види. Важеше за много народ в последно време. Но за кратък момент ѝ се стори, че зърна познатите привидения в кръга. Бледи, трептящи. Едва загатнати човешки фигури. Стаур, Лео, мечовете им, рееха се като развяна от бриз паяжина, а истинските фигури на двамата минаваха през тях.
Риккъ изви устни, стисна юмруци, изскърца със зъби така, че се притесни да не ги счупи, но продължи да напряга присвити очи към кръга.
И тогава прогледна.
Стаур се смееше. Кискаше се, сякаш всеки звън на стомана беше някаква шега.
На Лео не му беше до смях. Не спираше да си повтаря наум, че е Младия лъв. Лорд губернаторът на Англанд. Горд син на горди мъже с воинско потекло. Че славата е на една ръка разстояние. Но истината бе, че вече дори не опитваше да отвръща на атаките на Стаур. Мечът на Барнива тежеше повече с всеки замах. Страхуваше се, че ако нападне, ще остави пролука за смъртоносен удар. Страхуваше се, че ако продължи само да се отбранява, нещата ще отидат само на по-зле.
Накрая просто се страхуваше.
Стаур просто помръдна рязко и Лео отскочи назад. Само толкова му трябваше в момента, малко движение на крака на Стаур, потрепване на ръката му и той отскачаше ужасен назад. Здрачния вече не просто се опитваше да победи, а да превърне победата си в представление за тълпата. В урок. Да покаже на целия Север, че Стаур Здрачния е човек, от когото трябва да се страхуват. Върхът на меча му се стрелна необезпокоявано покрай острието на Лео. Можеше да го довърши с този удар, да го прониже, но той избра просто да го мушне леко в корема. После се изтегли рязко назад и избухна в смях.
Той е Младия лъв. Но сега кървеше. От лицето, от крака. Дръжката на меча на Барнива беше станала лепкава от стеклата се по нея кръв от ръката му. Как само тръпнеше със затаен дъх, докато слушаше историите за Кървавия Девет и напоеният с кръв кръг. Оказа се, че когато кръвта е твоя, мисълта за напоен с кръв кръг трева е далеч по-малко вълнуваща.
Той е Младия лъв. Но изнемогваше. Дишаше тежко, пъхтеше, хладният въздух дращеше гърлото му, но каквото и да правеше, беше останал без дъх. Никакъв шанс да бие Здрачния с издръжливост. Оставаше му единствено да опита да го надхитри. Само дето не беше известен като голям мислител. Ако беше, нямаше да е в този кръг сега.
Погледът му зашари по кръга в търсене на нещо, което да използва.
Видя приятелите си с увиснали унило в ръцете им щитове. Глоуард беше прехапал устна. Антоп изглеждаше съкрушен. Юранд мижеше, сякаш изпитваше болка при всеки удар. Зърна за миг майка си — бледа, с изопнато от напрежение лице и приковани в кръга очи. Кучето, мрачен до нея. Риккъ се беше вторачила в кръга и въртеше ли, въртеше халката на носа си.
„Бий се подло — каза тя. — Никой не помни как е спечелен двубоят, само от кого.“ Мрачна философия. Достойно житейско мото? Смъртно по-скоро.
Стаур направи поредно лъжливо движение и Лео за пореден път се хвана, спъна се, но този път реши да не опитва дори да остане на крака. Подпря ръка зад гърба си, все едно просто се готвеше да стане, но вместо това сграбчи шепа пръст и трева. Нахилен до уши, Стаур се хвърли към него. Лео събра сили, изръмжа и скочи на крака, запращайки пръстта в лицето на Здрачния, едновременно с това замахвайки с меча към гърлото му.
Макар и заслепен и плюещ трева, Стаур успя да парира, но Лео вече летеше към него с колкото сила му бе останала. Заби чело в устата на Здрачния, чу мощното, приятно „храс“ и видя главата на Големия вълк да се лашка силно назад, преди гърбът му да се блъсне в щитовете на собствените му хора.
За момент погледът му беше премрежен, окървавената му уста зяпна от изненада. Лео пое дълбоко дъх, изтегли меча на Барнива назад и го стовари с всички сили отгоре. Острието изсвистя свирепо надолу, но изтрака в щитовете, където само допреди миг беше главата на Здрачния. Ръката на Лео изтръпна и едва не изпусна дръжката на меча.
Стаур се измъкна настрани, изплю още малко трева и го дари с червена от кръв усмивка:
— Оо, сега започва да става интересно.
Той скочи напред, в последния момент смени посоката и неуловим като вятъра, профуча покрай безпомощния, останал без дъх Лео. На разминаване прокара острието на меча си през бедрото му. Първоначално Лео усети само леден допир, който постепенно се превърна в огнена бразда. Потеклата кръв попи в крачола на панталона му. Сега всичките му останали сили стигаха единствено за да остане на крака.