Той не беше лъв. Беше просто изплашено малко момче, което не искаше да умре.
Но беше късно да послуша майка си.
Брок беше накълцан зле. По бузата му се стичаха червени струйки. Единият крачол на панталоните му беше почернял от раната на бедрото. Дясната му ръка беше мокра от стеклата се по нея кръв. Напояването на кръга с кръв, както го бяха кръстили пътуващите певци. Неприятна гледка, но нищо, което Детелината не беше виждал досега. И преживял също. Ако искаш приятни гледки, сбъркал си, като си дошъл при кръга.
Стаур беше уверен в победата си. Подтичваше наперено като петел, хилеше се с тази своя вълча усмивка. Самодоволен като патка. Тази от селския двор, не онази, с която се пикае, но според Детелината и двете пасваха добре на бъдещия крал на Севера, който в момента вървеше разперил ръце и настояваше за още по-яростно възхищение и преклонение от тълпата. За някои хора аплодисментите бяха като пиенето. Колкото повече получаваха, толкова повече искаха. И никога не се насищаха.
Скейл се наслаждаваше на зрелището повече и от племенника си. Размахваше желязната си ръка към кръга и ревеше с пълно гърло: „Точно така, играй си с него!“. Възхищението на един чеп от друг. Но явно подигравките работеха. Отмалял от изтощение и загуба на кръв, Брок се хвърли напред в тромава атака и нанесе немощен удар, който само слепец нямаше да забележи и очаква. Стаур направи презрителна физиономия и изби острието му с лекота. Можеше спокойно да посече през гърба залитащия покрай него Брок, но той го остави да плете крака на спокойствие.
— Мамка му, довърши го! — кресна Калдер Черния. Колкото брат му се наслаждаваше на зрелището, толкова отвратен изглеждаше той.
Стаур можеше да довърши Брок половин дузина пъти досега, но явно толкова се забавляваше с играта си, че непрекъснато го оставяше да се измъкне само и само да продължи да си играе с него. Това според Детелината беше, меко казано, недомислено. Самото влизане в кръга е достатъчен риск и попаднал веднъж в него, човек не трябва да дава никакъв шанс на противника си. Не и с толкова много заложено на карта. Иска се само нищожен обрат на съдбата, за да легнеш обратно при пръстта, а съдбата, както е известно, е противна, малка кучка.
Никой не знаеше това по-добре от Джонас Детелината.
Главата на Риккъ се маеше, погледът ѝ беше замъглен и стомахът ѝ се обръщаше. Лявото ѝ око беше като разтопено парче олово. Но тя го насили да се отвори, отказа да се предаде и продължи да гледа втренчено в кръга.
Лео беше окървавен от глава до пети, прегърбен, превит, с ръка на корема си. Стаур изглеждаше по-бърз от всякога, по-уверен от всякога, подскачаше игриво, крачеше наперено, всеки момент можеше да започне да раздава въздушни целувки на тълпата.
Риккъ видя привиденията на мечове и копия над главите на хората в тълпата. Развети знамена, въпреки че нямаше вятър. Вчерашната битка? Предстояща да се случи битка? Проклятие, едва се сдържаше да не повърне. Главата ѝ пулсираше от болка. Студена пот избиваше по челото ѝ, гъделичкаше и щипеше под косата ѝ, но тя не смееше да извърне очи. Не смееше да мигне дори, за да не развали магията.
Навсякъде из кръга имаше привидения. Блещукаха, трепереха като мараня. Привиденията на Лео и Стаур. На ръцете, краката и лицата им. Привиденията на мечовете им.
Лео присви очи в болезнена гримаса, когато върхът на меча на Стаур профуча през корема му. Не беше смъртоносен удар. Просто драскотина, стоманена целувка, която пръсна капки кръв по щитовете около кръга.
Лео залитна и се свлече на колене. Дръжката на меча се изплъзна от пръстите му и той падна в тревата до него.
— Не — прошепна майката на Лео, стисна очи и по бузите ѝ потекоха сълзи.
Стаур отиде бавно в средата на кръга, не бързаше, удължаваше момента на победата си, попиваше виковете на тълпата. Извърна се през рамо, погледна към Риккъ и ѝ намигна.
Окото ѝ изгаряше, имаше чувството, че ще прогори дупка в главата ѝ и ще излезе откъм тила ѝ.
Стаур извърна обратно глава и вдигна ръка.
Риккъ видя меча му в нея.
Но не с очите си, с дългото око.
И в този момент като шурналата през разпукала се дига вода познанието за този меч нахлу в главата ѝ. Вече знаеше всичко за този меч.
Видя желязната руда, изтръгната от студената земя. Видя раждането на стоманата в пещ с плъзнали през отвора ѝ навън огнени езици. Видя я да тече нажежена до бяло в леярската форма.
Ковачът блъскаше с чука си по наковалнята с огряно в оранжева светлина от пещта лице, докато децата му пъхтяха на лоста на големия мех. Майка му, Дрена, пуфкаше кълба дим от лулата с дървесна гъба и навиваше стегнато кожения ремък на дръжката.