Видя как Стаур го получава за десетия си рожден ден. Калдер Черния сложи ръка на рамото му, усмихна се и каза: „Във войната е важна само победата. Останалото е за глупаците да пеят песни за него“.
Видя го в ножницата на Стаур Здрачния, видя как той го извади в началото на двубоя. Видя го да лети из кръга, знаеше всяко местенце, на което беше спрял, всяко негово движение, описано от ярка, искряща ивица във въздуха. Видя последната — широка, мощна дъга отстрани на нивото на раменете, замах, способен да отнесе човешка глава.
Сега знаеше с абсолютна сигурност къде щеше да бъде този меч във всяка една секунда, но за разлика от деня в гората, когато научи същото за стрелата, Риккъ не изпита радост. Защото зад ярката стомана на меча на Стаур в небето се беше отворила пукнатина, а зад нея — бездънна, черна яма. Без начало и край. И в нея беше пълното познание не за стрела и меч, за всичко останало на този свят. Познание с такива размери, че само прашинка от него беше достатъчна да разкъса на парчета съзнанието ѝ.
Лео понечи да се изправи замаян, окървавен, заопипва в тревата за дръжката на изпуснатия си меч.
Риккъ простена и също понечи да се надигне от пейката. Останала без дъх, стисна главата си. Небето се отваряше, черната бездна започваше да я поглъща.
Стаур се усмихна. Започна да извръща бавно тяло. Лявото око на Риккъ беше нажежен въглен в главата ѝ.
Лео започна да се изправя, главата му приближаваше ивицата на сияйното привидение на меча на Стаур. Риккъ плесна длани върху лицето си и изкрещя колкото глас имаше, на езика на Съюза:
— Стой долу!
Лео не знаеше защо е толкова важно да умре на крака.
Вече дори не изпитваше болка. Беше просто изтръпнал. Отмалял. Ръцете и краката му тежаха като наковални.
Колкото сили успя да събере, стигнаха само колкото да се вдигне на крака.
Всичко пред очите му се клатеше като желе — тъмна земя, порозовяло небе, плетеница от нашарени щитове и озъбени над тях лица.
Чуваше оглушителните удари на сърцето си в главата си. Почти не различаваше рева на тълпата от този на учестеното си дишане. Беше отскубнал малко трева заедно с дръжката на меча. Омазана с кръв трева. Подгизнала от кръв пръст.
Устата му беше пълна с вкуса на кръв. В битка мъжът открива себе си. Напрегна крака, изправи се, олюля се, разтърси глава в опит да я проясни.
Зърна Стаур да извръща рамо, противната му усмивка. И в този момент над рева на тълпата чу писък.
— Стой долу!
И Лео клекна. Или просто коленете му подадоха. Долови полъха от нещо прелитащо на косъм от главата му. Не знаеше откъде намери силите, но замахна с меча на Барнива отстрани. Замахът беше, меко казано, нескопосан и слаб, пръстите му държаха едва-едва дръжката.
Но понякога е достатъчно само толкова, един лош замах.
Чу как острието се вряза дълбоко в бедрото на Стаур. Видя очите му да напират да изскочат, да отваря широко уста и чу най-странния, пронизителен писък, който беше чувал. По-скоро шок, отколкото болка. Последва пълна тишина. Той залитна крачка назад, пое дълбоко дъх и изпищя отново. Този път от болка.
Лео освободи меча си и Стаур залитна назад, подскочи на здравия си крак и вдигна готов за удар меч. Широкото острие проблесна в червено от светлината на залязващото слънце.
Чу плясък, когато дланта му срещна юмрука на Стаур, пристъпи към него, изръмжа и замахна рязко нагоре. Дръжката на меча на Барнива се вряза в лицето на Здрачния и прекъсна писъка му. Главата му се лашна рязко назад, хвръкналите пръски кръв изглеждаха черни на фона на червеникавия залез. Лео напипа гарда на дръжката на меча на Стаур и го изтръгна от ръката му, докато той политаше назад.
Стаур се строполи тежко на земята с разперени настрани ръце. От носа му излизаха червени мехури с всеки дрезгав дъх. Лео застана над него, незнайно как с два меча в ръце. Как стана това?
Боядисаните щитове около кръга провиснаха надолу в отмалелите ръце на мъжете зад тях. Много зяпнали усти, но най-стъписан от всички бе самият Лео.
В следващия момент тълпата от страната на Съюза изригна. Шокът се бе превърнал в радост, а тя в триумфален рев.
— Лео дан Брок!
— Младия лъв!
Но най-силно от всички бяха виковете „Убий го!“.
Безсъмнено, ако Лео лежеше безпомощен на земята, Стаур щеше да го убие. По най-бавния, най-болезнен и унизителен начин. А после щеше да тръби навред победата си от Уфрит, с години щеше да се наслаждава с усмивка на уста всеки път, когато странстващите певци пееха за нея.