Стаур се надигна на лакти, запълзя заднешком, стенеше при всяко движение на посечения си крак, но когато видя надвисналите над лицето му остриета на двата меча, се отпусна безпомощно по гръб. Вторачи се в стоманените върхове на мечовете с облещени, пълни с ужас очи.
Не беше безсмъртен значи.
Шумът на тълпата стана ритмичен:
— У-бий го! У-бий го! У-бий го!
Все по-силно и по-силно. Дъхът на мъжете излизаше на облаци в мразовития въздух.
— У-бий го! У-бий го! У-бий го!
Към скандирането се присъединиха дрънчене на оръжия, удари на юмруци в стоманени нагръдници, тропот на крака — имаше чувството, че земята се разтресе. Или може би бяха ударите на собственото му сърце, които усещаше по цялото си тяло.
— Убий го! — ревеше Глоуард над щита си.
— Убий го! — крещеше пронизително Антоп с яростно изкривено лице.
— Убий копелето! — кресна Джин Бързея.
Лео видя майка си, притиснала ръка върху устата си, с обляно в сълзи лице. До нея Кучето беше наполовина изправен, с огромна усмивка на лице, не можеше да повярва на очите си. Риккъ се беше изправила между тях, едното ѝ око надничаше през сплетените пръсти на ръцете върху лицето ѝ.
— У-бий го! У-бий го! У-бий го!
Лео пое дълбоко дъх и вдигна двата меча с остриетата надолу. Гърленото му ръмжене премина в дрезгав рев и той заби мечовете.
В пръстта.
От двете страни на ужасеното лице на Големия вълк.
— Стаур Здрачния — изломоти Лео. Дори говоренето му причиняваше болка, всяка дума тежеше като камък. — Аз… ти подарявам живота.
Зави му се свят и се свлече на коляно. Тревата беше мокра от роса, почервеняла от кръв.
— Малко ми се вие свят — промърмори той и падна настрани.
По-добре да полегне за малко.
Винаги бедните
— Амнистия — каза Малмър. — Предаваме се. Освобождаваме заложниците. Тръгваме си свободни.
Настъпи тишина, докато обмисляха чутото. Беше много повече, отколкото бяха очаквали по-рано сутринта. Но и много по-малко, отколкото мечтаеха седмици по-рано.
Атмосферата на срещата в опразнения склад, през чиито разбити врати подухваше хладен ветрец, беше напрегната, а настроенията мрачни. Присъстваха петнайсетте Трошачи, всеки отговарящ за реда в различна част от Валбек. Доколкото можеше да се приеме, че има някакъв ред в бунището, което представляваше в момента градът. Най-измъчените и отчаяни, останали до горчивия край. Сигурно се успокояваха, наричайки себе си най-лоялните, но истината бе, че по-вероятно бяха просто тези с най-много за губене.
Брод пое дълбоко дъх. Въобще не трябваше да се забърква в това. Знаеше го в началото, знаеше го и сега. Но си повтаряше, че може пък да има шанс нещата да се променят към по-добро. Размаза си физиономията в стената, настройвайки се, че този път няма да боли. Колкото и да обещаваше, че е нов човек, правеше все същите стари грешки.
— Пълна амнистия? — попита жената с изпито, съсухрено лице.
Херон кимна, но не изглеждаше убедително.
— Така каза Негово Височество.
— А това копеле Пайк, той какво каза? — попита Сарлби.
— Не остана доволен — отвърна Вик. — Но не възрази.
— Имаш ли доверие на Орсо? — попита Брод.
— Човек не трябва да взима решения заради едното си доверие — каза Вик, все едно доверието беше някакво непознато, екзотично за нея животно. — А на основата на това, което е най-добре за всички замесени.
Малмър изпусна една въздишка, толкова дълбока, все едно я беше извадил от самото дъно на пълен с тревоги кладенец.
— Докъде я докарахме, въстаници да разчитат на думата на принц. Изглеждаше свестен, между другото, като оставим настрана кой е. Много повече, отколкото очаквах.
— Очакванията ни по принцип не бяха от най-високите — каза Вик и се намръщи. Умееше да се мръщи тази жена.
— Е, да кажем тогава — сви рамене Малмър, — че му се доверявам повече, отколкото на останалите от кралското семейство. От друга страна, аз и на Ризно се доверих. И виж докъде ни докара това доверие.
— Да си го кажем направо, нямаме друг избор — каза Херон. — Нямаме храна. Затова ли направихме всичко, за да уморим от глад хората?
— Понякога се замислям защо всъщност го направихме.
Допреди месец-два народът се избиваше да изрежда на тези срещи всички нередности в този живот, и всички бяха готови да умрат, но да ги оправят. Сега никой не се притече на помощ на Малмър. В последно време каузата като че ли се беше поразмила. Като комини в далечината, ту ги виждаш през пушилката, ту не, не знаеш дали наистина са там, или само ти се струва.