— Решено значи — каза Малмър. — Разнеси новината до тези, които още слушат. Започнете да събаряте барикадите. Утре отваряме града и се предаваме.
Останалите кимнаха един по един. Но бяха унили, посърнали, сякаш едното кимване откъсна частица от душите им. Но никой не предложи друго. С въстанието беше свършено.
— Като кост в гърлото ми е — каза Сарлби, — че се предаваме така лесно.
Брод го потупа по рамото.
— Радвай се, че имаш нещо в гърлото.
Въздухът още носеше слабата миризма на изгоряло. Миришеше на стар огън и нова гнилоч. Вятърът носеше пепел по улицата и я навяваше по паветата като черен сняг. Недалеч изгорялата тъкачница зееше като празна черупка с опушени стени покрай прозорците. Гредите на покрива ѝ стърчаха като черни кости нагоре.
— И това трябваше да е Голямата промяна. — Малмър поклати бавно побеляла глава. Брод можеше да се закълне, че в началото беше просто посивяла. — Ама че шибано бедствие.
— Няма да пророня сълза, че собствениците изгубиха фабриките си — сопна се Сарлби. — Това ви го обещавам.
— А за онези, които изгубиха работата си в тях, ще пророниш ли? — попита Вик. — Нещо ми подсказва, че богаташите, чиито инвестиции изгоряха, все някак ще се оправят. А хората, които изгубиха прехраната си?
— Мислех, че правим добро — каза Малмър и съсухреното му лице съвсем се смачка от недоумение. — Сигурен бях, че правим добро.
— Доброто и лошото не се отличават чак така лесно, колкото си мислят хората — каза Вик. — Всичко зависи откъде ще ги погледнеш.
— Тъжната истина — изпъшка Брод.
Малмър погледна отново към изгорялата тъкачница и смръщи чело.
— И за пореден път бедните ще плащат цената.
Брод си спомни Муселия след обсадата и разграбването на града. Бедняшките квартали бяха обрани до шушка и превърнати в тлеещи руини. Улиците бяха застлани с трупове. Но дворецът на хълма, високо над дима, остана непокътнат. Брод се изплю на земята.
— Винаги плащат бедните.
Вечерта хората започнаха да напускат Валбек. Колоната се виеше покрай изоставени барикади и после тръгваше навън, през полето — неколцина Трошачи, тръгнали да предадат оръжия и да си пробват късмета с обещаната амнистия, но основно хора, чули, че там има храна.
Първите посрещачи на окаяната колона от мръсни, гладни и бездомни се оказаха усмихнати жени, които раздаваха хляб. Човек можеше да си каже, че не със самуни хляб бяха натоварени количките им, а с надежди, така се вдигна настроението в колоната. Само допреди дни хората не намираха достатъчно обидни думи да опишат принц Орсо. Парче хляб в стомасите и не можеше да им затвориш преливащите от хвалби усти. И надушил приказния аромат на хляба, Брод не остана по-назад от другите, устата му се напълни със слюнка и всички черни мисли излязоха от главата му. А да види усмивките на Мей и Лиди, докато ядяха, това беше по-хубаво и от хляба. Арди не се усмихваше. Като се замислеше, май не я беше виждал да се усмихне нито веднъж досега. Просто дъвчеше, забила големи, влажни очи в краката си.
Малко след като вкусът на хляба си отиде от устата му, черните мисли се върнаха и Брод отново беше измъчваният от тревоги убиец, какъвто беше сутринта. Слънцето се спусна над гората в далечината, студът дойде и колоната стигна до група войници с безизразни лица, които събираха оръжията. От двете страни на пътя беше струпан разнообразен арсенал от оръжия, предимно стари и импровизирани — пръти с шип накрая, ръждиви саби, касапски сатъри, дърводелски тесли.
— Аз съм обущар — оплакваше се някакъв мъж, докато един офицер оглеждаше комплект от лъскави остриета. — Как ще работя без ножовете си?
— Ако искаш нещо, трябва да дадеш. Продължавай напред.
Мисълта за предаване на оръжие винаги беше равносилна на признание във вина за Брод. Беше захвърлил своето доста преди да потеглят, и не съжаляваше ни най-малко. Естествено, че не оръжието, а хората убиваха хора. Но не е лесно да наръгаш някого с острие, което не притежаваш.
— Нямам нищо — каза той на офицера и побутна стъклата за гледане нагоре по носа си, придавайки си вид на човек на четмото и писмото. — Дори не знам как се държи острие.
Офицерът го изгледа недоверчиво от глава до пети, но накрая размисли и му кимна да продължава напред.
Продължиха по пътя още час. С настъпването на нощта небето притъмня, а с него и настроението в колоната. Хората замърмориха, че инквизицията чака по-нататък по пътя и ще задава въпроси. Ще вади хора от колоната. Ще търси онези, които са били близки с Трошачите. Отстрани в полето патрулираха войници на коне и с факли в ръце. Някои от колоната бяха оптимисти. Други бяха сигурни, че ще бъдат обесени за измяна. Но никой не остана в града. Като агнетата в деня за заколение, тълпяха се един до друг и вървяха послушно към неизвестното.