— Знаеше ли за това? — изсъска той под мустак към Мей, без да извръща глава.
— Естествено, че знаех. Аз го уредих.
— Ти… какво?
Лиди я зяпна от другата страна:
— Какво си направила, Мей?
— Каквото трябваше. — Мей продължи да гледа право напред, стиснала зъби. — Крайно време е някой да се погрижи за това семейство.
Нов човек
Савин дъвчеше напуканата си устна. Мачкаше оръфания кант на отвратителната, прекалено колосана рокля, която ѝ бяха дали. Чоплеше белещите се кожички около нащърбените си нокти.
Толкова много грижи полагаше за ръцете си преди. И хората го забелязваха, коментираха елегантния им вид. Сега, колкото и да дърпаше надолу ръкавите, не можеше да скрие всички корички, драскотини и мазоли. Всичко, което беше преживяла, се бе отпечатало върху пръстите ѝ.
Вярно, повече не беше Арди, изгубеното, изплашено бездомно момиче. Но не беше и Савин дан Глокта, неустрашимата, всяваща ужас, опасна като скорпион кралица на инвеститорите. Преди обожаваше външния си вид, бе привлечена от него като пчела от цветна пъпка. Сега странеше от огледалото като от чума, страхуваше се какво ще види в него. Така или иначе сега всичко я плашеше.
Осъзнаваше, че трябва да изпитва огромно облекчение, че повече няма да гладува. Радост, че е отново чиста. Да е преизпълнена с благодарности за всички невероятни стечения на обстоятелствата, довели до спасението ѝ. Знаеше, че не всеки, озовал се във Валбек в грешния момент, беше извадил същия късмет като нея.
И въпреки това изпитваше единствено постоянен ужас. Чувстваше се по-скоро като заложник, отколкото като освободен затворник. Умираше от страх точно както в деня на въстанието, когато бягаше по улиците на Валбек. Всъщност сега беше по-зле, тогава страхът бе оправдан. Сега се предполагаше, че е в безопасност.
Чу гласове отвън и те я накараха да подскочи и да се извърне рязко назад. Сърцето ѝ запрепуска. Някакъв закърнял, останал от едно време инстинкт се задейства и тя оправи позата си. Една изискана дама винаги бива заварена в процес на правене на нещо по-важно. Посегна да нагласи перуката си и осъзна, че не носеше такава, пръстите ѝ напипаха собствената ѝ безформена и невзрачна перушина, която минаваше за коса. Застина в някаква напълно неестествена поза, кършеща ръце, ужасена като хванат в тъмното крадец. Покривалото на входа на шатрата се отметна.
Орсо.
Червеното и златистото на униформата му бяха непосилно ярки за очите ѝ. Във Валбек, особено накрая, всичко беше с цвета на кал. Изглеждаше понатежал от последния път, когато го видя. Или може би беше свикнала да вижда само недохранени хора около себе си и всички останали изглеждаха неестествено. Когато я видя, на лицето му се изписа особено изражение. Ужас? Съжаление? Отвращение? Той потрепери и закри очите си с ръка, сякаш просто видът ѝ му причини главоболие.
— Ти си — прошепна той. — Слава на съдбата. — Пристъпи към нея, но веднага закова на място. — По… пострадала ли си?
— Не. — И двамата знаеха, че това беше лъжа. При това неубедителна. Беше пребита и външно, и вътрешно. Беше като разкъсана на парчета и зле съшита обратно.
— Хубаво, хубаво. — Той се усмихна. — Изглеждаш добре.
Савин се изсмя сподавено:
— Винаги си бил изкусен лъжец, Орсо, но този път надмина себе си.
— За мен ти винаги изглеждаш красива — каза той, без да откъсва очи от нейните. — Пък ти казвай каквото си искаш.
Савин нямаше думи. Почувства се като жалка, второстепенна актриса, изкарана в последния момент на сцената, която зяпа ужасено публиката и не може да си спомни репликите. Не знаеше дори в коя пиеса е.
Когато най-после успя да отвори уста, се изненада от спокойствието, с което прозвуча.
— С мен имаше трима души. Семейство. Ако не бяха те, нямаше да…
— Те са в безопасност. Погрижихме се за тях. Не се тревожи за нищо.
— Не се тревожа — прошепна тя. Беше кълбо от нерви и безпокойство. — Съжалявам, че… трябваше да дойдеш тук — успя да измъкне насила думите тя. — Знам колко много… искаше да тръгнеш за Севера.
— Когато чух, че си в опасност, дори не се замислих. Нито за миг. Не че баща ти и моя ми оставиха друг избор. Но май е по-добре да оставя Севера на истинските мъже като Лео дан Брок. Мисля, че всички ще се съгласят, че не съм роден за пълководец.
— Униформата ти отива.
— Така е, на бойното поле може и да съм овца, но в носенето на униформа съм същински звяр.
Някога можеше да говори с часове, да реди красиви фрази и пак да не каже нищо съществено. В момента намираше самата идея за обидна. Да бръщолевиш безсмислени любезности, докато събеседникът ти се насира от страх.