Обзе я ярост, знаеше, че не е оправдана, но въпреки това се вбеси. Защо не дойде по-скоро? Къде се мота досега това безполезно нищожество, този жалък страхливец? Идеше ѝ да го разкъса с нокти. Но вместо това избълва задължителните комплименти.
— От това, което чувам, справил си се прекрасно със ситуацията.
— Повече късмет и не толкова умения, ако питаш мен.
— Всички са живи и здрави. — В мислите ѝ изникна лицето на мъжа в момента, в който зъбчатите колела захапаха ръката му. Савин се разкашля и преглътна горчилката от надигналия ѝ се стомах. — Повечето. Повечето са живи и здрави.
— Ти си. Това е най-важното в момента. Ужасно съжалявам, че ми отне толкова дълго, за да дойда. — Той я погледна в очите така настоятелно, че тя не издържа и извърна поглед. — И за да осъзная… какво изпитвам към теб. Не виждам как нещата между нас могат да продължат… както преди.
Савин почти се изсмя.
— Не, разбира се, че не. — Как е възможно нещо да е отново както преди?
— Ето защо… — Изглеждаше ужасно притеснен. Той, принц Орсо, известен с това, че не се интересува от нищо освен от себе си. Колко жени беше разочаровал? Стотици най-вероятно. Наистина досега трябваше да се е научил да го прави както трябва. — Ето защо… — Той пое дълбоко дъх. Имаше вид на човек, събиращ кураж за нещо. Савин повдигна брадичка, сякаш да улесни палача. Той я погледна отново. Имаше вид на виновен. Притеснен. Засрамен.
Савин изгуби търпение:
— Просто изплюй камъчето!
— Искам да се омъжиш за мен! — избълва той. — Искам да кажа… о, мамка му! — Той приклекна неловко на едно коляно. — Не така го бях планирал. Дори нямам пръстен!
Тя го зяпна учудено:
— Какво?
Той взе ръцете ѝ в своите. Дланите му бяха горещи, леко навлажнени.
— Лудост, знам, пълна лудост, но… аз те обичам. Отне ми доста време да го осъзная, но… моля те да ме изслушаш.
Честно казано, Савин нямаше думи, не можеше да го прекъсне, дори и да искаше.
— Без теб съм просто нищожество! Пълен задник, всеки го знае. Но с теб… с теб имам шанса да бъда нещо повече. Не дойдох тук да спася теб. Глупости, смехотворна идея. Дойдох, за да спасиш ти мен. Аз съм последният на този свят, когото човек би избрал за крал, знам това, но ти… да му се не види, Савин, ти си родена за кралица! На никого не се възхищавам така, както на теб. Имаш ума, куража, амбицията, имаш всичко, което аз нямам! Представи си какво можем да постигнем заедно. Е, представи си какво можеш да постигнеш, докато аз гледам отстрани. Кралица Савин. — Той я дари с онази своя момчешка, умолителна усмивка. — Не звучи ли прекрасно?
— Кралица… — изписка задавено Савин. Звучеше, сякаш някой я беше стиснал за гушата. — Савин…
Той можеше да има която си поиска. Но искаше нея. Не парите ѝ, нея. Не връзките ѝ в обществото, не перуките, роклите и бижутата ѝ, нея. И не просто идеята, а нея. Просто нея. Дори сега. Дори в този вид. Не просто за любовница. За съпруга. За негова кралица.
— Аз… — гласът ѝ я предаде и тя просто изхълца задавено.
— Мамка му. — Той се изправи рязко. — Разбира се, не е нужно да казваш каквото и да било. Не го мисли дори. — Той пусна едната ѝ ръка, но задържа с върха на пръстите си другата. Сякаш не намираше сили да я пусне. — Не трябваше да питам. Такъв глупак съм. Не се притеснявай… има време…
Той беше дошъл чак дотук, за да я спаси. С петхилядна армия. Е, тя беше платила за нея, но все пак. Не си беше представяла, че един ден ще се нуждае от спасяване. Не си беше и помисляла, че точно той ще е човекът, който ще го направи. Имаше чувството, че дори не го познава, сякаш го виждаше за пръв път. Знаеше, че може да се забавлява с него. Но не си беше помисляла дори, че един ден ще може да му се довери напълно. Че ще разчита на него. Беше свикнала да бъде отхвърляна, знаеше какво е разочарование. Но симпатия, разбиране, подкрепа, нямаше представа какво да прави с тях.
— Мамка му — повтори той и пусна пръстите ѝ. — Хич не ме бива в тия неща. Имаш ли нужда от нещо? Мога ли да направя нещо за… Искаш ли да останеш насаме? Да си тръгна ли? — Той се обърна към изхода.
Тя хвана китката му. Трепереше. Погледна ръцете им, неговата и нейната.
В следващия момент го целуваше.
Не бяха красива гледка. Той залитна заднешком от изненада и се блъсна в един от подпорните колове на покрива на шатрата така силно, че Савин си помисли, че ще събори проклетото нещо на главите им. Брадичките им се блъснаха здраво. После носовете им. Тя наклони лице на една страна, но той извърна своето на същата страна. После на обратната, отново едновременно.