Нямаше никакви задръжки.
Загубени каузи
— Може да излезеш — каза Вик.
Очите на практика се вторачиха в затворника: лукави, жестоки, заплашително присвити. Тя се зачуди дали ги учеха да гледат така, или просто хората с естествено страховити очи избираха да станат практици. Може би по малко и от двете.
— Мисля, че ще се справя с него и сама. — Ръцете на затворника бяха оковани на гърба му, за всеки случай оковани и за стола. Чувалът на главата му се повдигаше и спускаше от дъха му.
Вратата се затвори, Вик хвана с два пръста едно от ъгълчетата на чувала и го свали рязко от главата на мъжа.
Хареса Малмър от момента, в който го видя. Никога не го призна на глас, естествено, защото това би било равностойно на демонстрация на слабост, от която да се използва човек. Но го харесваше много. Изпитваше уважение към него. Според нея той бе най-близкото до „свестен“, което можеше да постигне човек. И затова я заболя от начина, по който я погледна. Но беше просто поглед. Вик беше посрещала с усмивка ритници, тояги и ножове дори, някои от хора, които беше харесвала. Един обиден поглед можеше да я разколебае толкова, колкото ветрец може да помръдне планина. Или поне така си казваше.
— Ти си една от тях — въздъхна той, притвори очи и поклати бавно глава. — Никога не бих се досетил. Най-малко от теб бих очаквал да си една от тях.
— Това ми е работата — каза Вик и седна на стола срещу него.
— Е, значи си много добра в работата си. Сигурно се гордееш.
— Не се срамувам. Хора, способни на срам и гордост, не изкарват дълго в лагерите.
— Това поне е било вярно, значи.
— Семейството ми умря там. Всичките.
— Как тогава… как можеш да работиш за тия копелета? След всичко, през което си минала?
— Не си разбрал. Точно обратното е. — Вик се наведе към него. — След всичко, през което съм минала, възможно ли е да не работя за копелетата?
Малмър увеси рамене.
— Беше ни обещана амнистия. Това поне вярно ли е?
— Вярно е. Но трябваше да се досетиш, че ще има въпроси. — Тя го погледна право в очите. Искаше да долови и най-малкото трепване по лицето му. Да прочете в очите му дали казва истината. — Къде е Ризно?
Той въздъхна уморено:
— Не знам.
— Къде е Съдийката?
— Не знам.
— Просто ми дай нещо, нещо, което да им кажа. Помогни ми да ти помогна.
— Мислиш, че ако знаех, нямаше да ти кажа къде е Съдийката ли? — Малмър се засмя посърнало и поклати глава. — Ако можех, щях да викам до пресипване на обесването ѝ, побъркана вещица такава.
Дотук чу отговорите, които беше очаквала. Но въпросите трябва да бъдат зададени въпреки всичко.
— Кой е Тъкача?
— С това име се представи Ризно, когато го срещнах за пръв път.
— Кога беше това?
— Арестуваха ме за агитация. Преди пет години. Шест може би. Нищо не бяхме направили, просто се събрахме да искаме справедливи надници, но аз отнесох вината за всички. Май имам талант за това. Ризно дойде при мен. В една стая, не по-различна от тази. Каза, че той виждал нещата иначе. Каза, че искал да помогне. Да нанесем удар от името на обикновения човек, това каза. Да донесем Голямата промяна. — Малмър изви презрително устни. — Явно съм чул каквото съм искал да чуя. И затова имам талант.
— Важи за повечето хора — каза Вик. — Знаеш ли какво мисля аз?
— Ако знаех, нямаше да седя на този стол.
— Ризно е глупак. Може и да стоеше начело на тази бъркотия във Валбек, но няма шанс той да е организирал въстанието. — Вик се наведе заговорнически към Малмър, сякаш нямаше тя да измъква тайни от него. Нищо не кара хората да ти се доверяват повече от това да мислят, че им имаш доверие. — Той каза, че е заел името Тъкача от друг. От човек, който го е насочил по този път.
Нишката беше от тънките. Не разполагаше с нищо, с което да убеди Негово Високопреосвещенство, че заговорът е още по-дълбок, отколкото предполагаха. Но Вик не беше от хората, които оставяха неразнищени нишки.
— Не дължиш нищо на Ризно — продължи тя. — Той те използва. Удар от името на обикновения човек? Не ме разсмивай. Кой е Тъкача?
Малмър смръщи чело и се вторачи в масата. Изглежда, беше успяла да го накара да се замисли. Имаше вид на човек, загледан назад в миналото, търсещ различно обяснение. Накрая примига, изръмжа и вдигна глава. Облегна се и килна глава на една страна, сякаш току-що го беше открил.
— Имаше един човек на първата голяма среща, на която присъствах. Ризно се отнасяше към него… с огромно уважение. Направо благоговееше пред него. Приличаше на проповедник, на чиято проповед Бог бе решил да се появи лично. Ризно го спомена, докато говореше. Нарече го основателят на всичко. Причината всички ние да сме там. Но самият човек не каза и дума. Просто гледаше.