Предложи ѝ. Наистина го направи. Вярно, тя, технически погледнато, не каза „да“, но това, че го вкара моментално в леглото, беше доста далеч от „не“. Изборът на ботуши сутрин му отнемаше значително време, след това си променяше мнението поне три пъти и въпреки това съжаляваше за избора си. Но за това, за най-важното решение в живота си, за това нямаше никакво съмнение. Савин е жената за него. Жената, която искаше и от която се нуждаеше. И винаги е била само тя.
Извърна се към нея. Протегна ръка да докосне лицето ѝ.
Искаше да я събуди. Да я прегърне. Да я чука отново, естествено, но беше много повече от това. Това беше любов, не похот. Във всеки случай не само похот. Искаше да ѝ каже за надеждите си. За надеждите му за двама им. За мечтите, които имаше за страната. И плановете му за всичкото добро, което щяха да направят заедно.
Тогава спря ръката си. Пръстите му бяха на косъм от скулата ѝ, усещаше топлия ѝ дъх по дланта си.
Изглеждаше така спокойна. Би било егоистично да я събуди. Не, веднъж поне в живота си ще постави нуждите на друг преди своите. Ще бъде опората, от която тя се нуждае, скалата, на която да се опре, не товарът от разочарования, който ще я завлече надолу от един провал към друг. Дръпна ръката си.
Не, няма да избере лекия път и да се преструва на герой, ще тръгне по трудния и ще бъде герой. Измъкна се много внимателно от леглото, вдигна с два пръста панталоните си от пода, като внимаваше катарамата на колана да не издрънчи, и ги обу. Като всяка друга сутрин, втъкна „твърдостта“ си под колана, където да изчака, докато му дойдеше времето, и после сама да падне на мястото си. Тази сутрин това нямаше да му трябва. Ще ѝ остави пространство. Ще ѝ даде всичко, от което се нуждаеше. Ще ѝ помогне да излекува раните си.
Не можеше да изтрие усмивката от лицето си, докато намъкваше халата от сулджукска коприна. Беше опитал сто различни роли и се беше провалил скоропостижно във всяка една. Съпруг обаче не беше сред тях и той смяташе тя да е първата, в която да блесне. Няма да остави тази възможност да се изплъзне през пръстите му. Не и този път.
Спря пред завесите около леглото и погледна назад. Притисна пръсти към устните си и едва се сдържа да не ѝ изпрати въздушна целувка. Осъзна колко идиотски изглеждаше така. Проклятие, въпреки това го направи.
Имаше дни — вчера например, ако трябваше да е честен — когато първото, което правеше на зазоряване, бе да претърси една по една празните бутилки около леглото си с надеждата, че ще намери в някоя останал от вечерта алкохол. Но този човек си беше отишъл и нямаше да се върне повече никога. Чай, ето от това се нуждаеше. Сутрешната напитка на съвестния и успелия човек!
— Хилди! — подвикна той, без да извръща поглед към входа на шатрата. — Печката трябва да се запали отново!
Чувстваше се все по-доволен от себе си и като никога подозираше, че този път може би е заслужено.
Вярно, опасната работа беше свършена от страховития шпионин на архилектора в града, но според Орсо той изигра великолепно ръката от аса, които тя му раздаде. Негово беше трудното решение да изчакат и да подходят пестеливо. Той се справи така майсторски авторитетно с преговорите. Той демонстрира снизхождение, сдържаност и добра преценка. Той спаси човешки животи.
Орсо Милостивия, така ли ще го нарекат един ден историците, поглеждайки с възхита назад към постиженията му? Не звучеше зле. Много по-добре всъщност от повечето имена, с които беше чувал да го наричат.
Тази работа с въстанието беше ужасна, разбира се, но може би от нея щеше да излезе и нещо положително. Можеше да се превърне в повратната точка на живота му, след която той няма да е повече огромно разочарование. За себе си, както и за околните. Със Савин до себе си можеше да постигне всичко. Да бъде всичко. Крачеше напред-назад из шатрата, а идеите се трупаха една връз друга. Посрещането на нов ден винаги беше непосилна задача. А сега нямаше търпение той да започне.
Трябваше също така да разбере какво наистина ставаше със света, не само по лъскавите коридори на властта, но също на дъното, в мръсотията, при простолюдието. Ще поговори с тази жена, Тюфел. Тя очевидно разбираше как наистина ставаха нещата. После, като се върнеше в Адуа, срещи с Висшия съвет относно политиката на кралството. Истински срещи този път по истински важните въпроси. За промяната, която може да донесе. Как ще освободи нацията от дълговете и как ще строи. Ще се отърве от тези лешояди „Валинт и Балк“. Ще преразпредели благата. Каква полза от прогреса, ако от него ще се възползват само определени хора? Трябваше също така да се погрижи никога повече да не избухват такива въстания. И край с оправданията оттук насетне! Савин търси ли си оправдания? Никога!