Покривалото на шатрата бе отметнато яростно и Хилди нахлу вътре, като думкаше с крака при всяка крачка и оставяше кални стъпки по пода.
— Добро утро, Хилди!
Тя изглеждаше значително по-малко доволна от него. Дори не погледна към него, довлече огромната кошница с цепеници. Приличаше на буреносен облак.
— Прекрасен ден, нали?
Благодарение на майка си беше развил нюх на ловджийско куче по отношение на разновидностите мълчаливи наказания и това на Хилди в момента изглеждаше от сериозните. Тя отвори с трясък вратичката на печката и започна да ръга вътре цепениците с такава ярост, все едно бяха ножове, а печката заклет враг.
— Нещо те мъчи може би?
— О, не, абсолютно нищо, Ваше Височество. — Пискливият ѝ глас се пръскаше от сарказъм.
— И въпреки това долавям остър прилив на враждебност от твоя страна. Недоволството не е чифт мръсни гащи, Хилди. По-добре е да бъде извадено на показ.
Когато тя извърна лице към него, Орсо се стъписа от гнева и враждебността, изписана по него.
— Защитавах те! Всеки път, когато хората ти се подиграваха! Застъпвах се за теб!
— Оценявам… подкрепата ти? — отвърна колебливо Орсо.
— Знаеше, че ще стане така!
Той преглътна тежко насъбралата се като топка в него тревога.
— Какво ще стане така?
Тя посочи с трепереща ръка към покривалото на входа, иззад което долитаха удари на чукове и повишени гласове, които прозвучаха особено зловещо в настъпилата тишина.
— Това!
Орсо се загърна в халата и излезе навън.
Когато очите му се нагодиха към ярката светлина, не забеляза нищо особено. Офицерите се наслаждаваха на закуската си. Войниците топлеха длани на огъня. Други събираха палатка, приготвяха се за обратния път към Адуа. Малко по-нататък ковач удряше с чука си по някакво желязо. Нито следа от клане, чума, глад или каквото и да е друго, за което да е виновен…
Замръзна на място. Край пътя за Валбек беше побит дълъг кол почти колкото корабна мачта, а от него стърчеше напречната греда на бесилка. От нея висеше цилиндрична клетка. И в нея имаше човек. Мъртъв човек, което бе очевидно по това как се поклащаха провесените му навън от клетката крака. Няколко по-любопитни врани вече бяха накацали по клоните на съседното дърво.
Някакъв офицер отдаде чест и поздрави жизнерадостно с едно „Ваше Височество!“, но Орсо не успя дори да му отвърне с поглед. Никак не му се искаше да отиде до бесилката, но знаеше, че няма друг избор. Пръстта беше студена под босите му ходила.
Двама практици подпираха основата на кола, а трети отъпкваше пръстта около нея с голям дървен чук. Четвърти работеше по подпорите и ковеше старателно пирони. На пътя до тях беше спрял голям фургон и в него бяха натоварени още колове като този на бесилката. Двайсетина? Трийсет? Началник Пайк стоеше отстрани, държеше карта и показваше нещо на кочияша по нея.
— О, не. — Стомахът на Орсо натежаваше с всяка следваща крачка и той се притесни, че докато стигне дотам, сигурно ще изпадне от задника му. — О, не, не, не.
Клетката се извъртя със скърцане и изложи на показ лицето на обитателя си — отпуснато, безжизнено, премрежено от паднала връз него посивяла коса. Малмър. Човекът, на когото обеща амнистия.
— Мамка му, какво сте направили? — изкрещя той на никого конкретно. Глупав въпрос. Отговорът не можеше да е по-очевиден. Идеята им явно бе да го направят възможно най-очевиден.
— Окачваме двеста клетки с телата на подбудителите и ръководителите на въстанието по пътя за Валбек през двеста и петдесет крачки една от друга — отвърна монотонно Пайк, сякаш отчаяният крясък на Орсо бе откровено запитване за информация без никаква емоционална нотка в него. Все едно същината на въпроса му бе относно специфичното разпределение на труповете по пътя, а не просто наличието им.
— Ами… спрете веднага! — кресна властно Орсо и осъзна, че величествената му осанка е помрачена от факта, че беше събрал копринения халат на топка пред себе си, както правеха жените, за да не изцапат полите си. — Спрете, мамка му!
Един от практиците застина с чук във въздуха, извърна глава и повдигна въпросително вежда към началник Пайк.
— Ваше Височество, боя се, че не мога. — Той кимна на практика и той продължи да кове пирони в подпорите. Извади един доста представителен на вид свитък с няколко подписа на него и огромен печат от червен и златист восък, който Орсо моментално разпозна, че беше на баща му. — Това са изричните ми заповеди от архилектора, подкрепени с подписите на всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Но дори и да спра, от това няма да има никаква полза. Двеста от предателите направиха пълни самопризнания и бяха екзекутирани. Сега остава единствено да бъдат изложени на показ.