— Без разследване? — Орсо осъзна, че гласът му беше станал писклив като на жена. Почти истеричен. Опита да се овладее, но се провали напълно. — Без съд? Без…
Пайк извърна празните си откъм чувства и мигли очи към него:
— Баща ви предостави специални правомощия на инквизицията да разследва, да съди на място и да екзекутира незабавно всички участници във въстанието. Боя се, Ваше Височество, че неговият декрет анулира както вашите, така и моите чувства по въпроса.
— А аз се боя, че алтернативата дори не съществуваше. — Йору Сулфур се беше изтегнал невъзмутимо по гръб върху коловете във фургона, пъхнал ръка под тила си. Специалната му диета явно включваше плодове, защото в другата си ръка държеше нахапана ябълка. Имаше различни на цвят очи, забеляза Орсо, когато той погледна нагоре към бесилката — едното синьо, другото зелено. — Виждал съм много такива случаи преди и имайте ми доверие, те изискват светкавично правосъдие. Здрава и безмилостна ръка.
— Светкавицата рядко удря само онези, които го заслужават — изръмжа Орсо.
— Има ли някой на този свят, който да е напълно невинен? — Сулфур отхапа от ябълката и задъвка замислено. — Можехме ли наистина просто да пуснем Трошачите да си вървят по живо, по здраво? Да се пръснат като понесени от вятъра сухи листа из целия Съюз? Да започнат да подбуждат въстания в други градове? Какво послание изпращаме така: че измяната не е нещо сериозно, нищо работа, дори наказание не заслужава?
— Но аз им обещах амнистия — промърмори Орсо. Гласът му отслабваше с всяка следваща сричка.
— Казахте каквото трябваше да се каже, за да сложите край на този срамен епизод от историята ни. Да осигурите стабилност. Стабилен Съюз означава стабилен свят, както не спира да повтаря господарят ми.
— Никой няма да ви упрекне, че сте нарушили думата си, дадена на предатели на короната, Ваше Височество — добави Пайк.
Орсо направи измъчена физиономия и заби поглед в земята. Осъзна, че чепът му е още притиснат под колана, пъхна скришом палец под халата, повдигна колана и ето как от славната сутрин не беше останала и следа. Аргументите на Сулфур изглеждаха неоспорими. Управлението на цяла нация изглеждаше значително по-трудна работа, отколкото си я бе представял допреди малко в шатрата си. Можеше ли всъщност да направи нещо в този момент? Какво, ще възкреси Трошачите? Безполезният му гняв постепенно отстъпи място на безполезната му гузна съвест.
— Какво ще си помислят за мен хората? — промърмори той.
— Че също като Харод, Касамир и останалите велики крале от миналото вие сте мъж, който прави каквото е трябвало да се направи! — Сулфур огриза добре сърцевината на ябълката и поклати пръст. — Милосърдието е достойно за възхищение качество в очите на селячеството, но боя се, че не то държи кралете на престола.
— Не се притеснявайте да ме използвате отново, Ваше Височество — добави Пайк. — Бих казал, че съм свикнал вече да ми се пада все една и съща роля. — Той се поклони енергично. — А сега, ако обичате, да ме извините. Чака ме ужасно много работа. А и вие трябва да се върнете колкото се може по-скоро в Адуа. Убеден съм, че баща ви гори от нетърпение да ви поздрави за успеха ви.
Сулфур довърши огризката на ябълката, захвърли я настрани и подпъхна ръка под къдрава си глава.
— Убеден съм, че той много се гордее с вас, Ваше Височество. Господарят ми също.
Баща му ще се гордее с него. И господарят на този шут също. Един от крачолите на Малмър се беше събрал нагоре и вятърът рошеше сивите косми по голия прасец на крака му. Едното му око беше затворено, но другото гледаше право в Орсо. Беше чувал да казват, че мъртвите нямат мнение, но този тук, изглежда, имаше особено ниско такова за Орсо. Почти колкото него самия.
— Не точно така си го представяхме края на нашето приключение, а? — Тъни се приближи с чаша горещ чай в ръка. — Но все пак е някакъв край.
Орсо се замисли дали някога го беше ненавиждал толкова, колкото в момента.
— Защо не ми каза какво става? — изръмжа той.
— Останах с впечатлението, че си ангажиран с друго. — Тъни се покашля многозначително. — Пък и какво толкова можеше да направиш?