Вървеше с бастун, всяка стъпка му причиняваше болка. Северняците из долчината се надпреварваха кой ще го изгледа по-свирепо, докато куцаше покрай тях. Един точеше меча си — сък, сък, сък — и всяко съскане на камъка сякаш стържеше директно по нервите му.
— Имам чувството, че не ни обичат много — промърмори под нос Юранд.
— Имам чувството, че никого не обичат — прошепна Глоуард.
— Не е нужно да ни харесват, достатъчно е просто да не ни убият. — Лео започваше да подозира, че това беше лоша идея. От друга страна, нямаше да му е първата. Опита се да вдигне гордо глава и да върви така, все едно търсеше следващия си противник в кръга.
Не беше лесно. Но ако променянето на света беше лесна работа, всеки щеше да се захване с нея.
Имаше къща до бавния поток на дъното на долчината и над ниския ѝ, дебел комин се виеше дим. Някакъв мъж тъкмо излизаше, навел глава под ниската врата. Имаше стоманеносива коса и подобаващо свъсени вежди. Лео го позна от кръга. Калдер Черния. Бащата на Стаур Здрачния и брат на Скейл Желязната ръка. Човекът, който всъщност управляваше Севера.
— Дръзко от твоя страна да дойдеш тук, Лео дан Брок. — Той го изгледа лукаво иззад притворени клепачи като котарак особено нахална мишка. — Или много дръзко, или много глупаво.
Лео го дари с лъчезарна усмивка:
— Не може ли човек да е и двете?
Усмивката не проработи при Калдер Черния.
— От опит знам, че двете често вървят ръка за ръка. Дошъл си да се подиграваш на сина ми ли?
— Дошъл съм да се сприятеля с него.
Калдер повдигна учудено посивели вежди:
— Още по-дръзко от твоя страна. Но кой съм аз да те спирам, щом си решил да си пъхнеш главата в пастта на вълка?
— Чудесно, тогава остава само едно.
— Да?
Лео кимна към святкащите с кръвожадни погледи воини.
— Хората ти нямат работа в земите на Кучето особено ако ще гледат така предизвикателно. Крайно време е да се върнат при семействата си и да си припомнят как да се усмихват.
Калдер го изгледа за момент, после изсумтя:
— Пораженията ги карат да се мусят. — И той отмина.
— Вие двамата изчакайте тук — каза на приятелите си Лео. Не искаше нищо повече от това да влязат с него, но някои неща трябваше да свърши сам.
Стаята не беше много по-различна от тази, в която беше лежал през последните няколко дни. Вътре миришеше на билки и застояла пот. Огънят бушуваше и беше задушаващо горещо. Имаше едно легло и един стол до него. В един от ъглите бяха струпани видели много бой брони и оръжия. Напомняне за това, че лежащият в леглото е бил воин. И настойчиво потвърждение, че един ден ще бъде отново.
— Гледай ти, гледай ти. Самият Млад лъв на прага ми. — Стаур Здрачния лежеше по гръб на леглото в мрачния ъгъл. Кракът му бе повдигнат върху няколко навити под него одеяла. Устните му бяха извити презрително, сякаш да компенсират синините около двете му очи и засъхналата кръв по подутия му нос. — Последното копеле, което очаквах да видя до леглото ми, е копелето, което ме вкара в него.
Лео окачи бастуна на облегалката на стола и се стовари тежко на него.
— Добрият боец винаги търси възможност да изненада противника си.
— Добре говориш северняшки.
— Живях една година в Уфрит, при Кучето.
Очите на Стаур блещукаха влажни в сумрака. Като очите на вълк в притъмняла гора.
— И както чувам, оправяш оная мърша, дъщеря му.
Лео устоя на погледа му.
— Само в свободното си време, когато не съм зает да ритам задника на оная мърша, сина на Калдер Черния.
Високомерната усмивка на Стаур придоби особено зловещ вид.
— Заради твоя меч може би няма да проходя отново.
Лео беше прекалено уморен и пребит, за да изпита каквото и да било съчувствие за него. Пък и от съчувствие нямаше полза в момента.
— Бъркаш ме с някого, на когото му дреме. Не съм болногледачка, нито пък някакъв си шибан дипломат. Аз съм воин. Също като теб.
— Не можеш да се мериш с мен. — Стаур се надигна леко в постелята и болката се изписа на лицето му, когато помръдна ранения си крак. — Можех да те пратя при пръстта една дузина пъти.
— Съгласен съм.
— Аз съм много по-добър боец от теб.
— Така е.
— Ако не се перчех толкова…
— Но го направи, подцени ме и аз победих. — Трябваше да признае, достави му огромно удоволствие да го каже. — И сега ми дължиш живота си.
Стаур стисна здраво юмрук, сякаш всеки момент щеше да го удари. Само дето и двамата знаеха, че не е лесно да удариш някого, когато си легнал по гръб. И като победен вълк той се отпусна в постелята и извърна глава на другата страна.